Саша поклати глава.
— Джоун Фаулър беше оставила колата си при хангара в началото на вечерта. Този идиот, Лука, оставил кукла в нея, когато я закарал в Северния крайбрежен комплекс… И още една, облечена с дрехи на доктор Вадим, тук, в „Лермонтов“. Мислех, че Баданова ще нареди да убият и Лука, и мен.
Как ми се искаше да го беше направила.
— Спаси ни това — продължи Саша, — че жена ти изчезна от котелното на клиниката. Когато Лука ни го каза, помислихме, че е избягала през тунела.
— И как реагира Баданова?
— Първите няколко часа бяха пълна паника. Баданова подготви малък самолет, с който да избяга някъде на Запад. Всички бяхме готови да бягаме, но не последва нищо… Не се случи абсолютно нищо. Не можехме да разберем защо. Не разбрахме до момента, в който трупът беше намерен… — Погледна ме в очите и побърза да се поправи. — Докато вашата агентка от фебере не намери доктор Вадим.
— И защо цялата история не приключи тук? Защо трябваше да ги последва и Джей Делерман? — попита Дронски.
— Вече не участвах в играта. Баданова кореспондираше директно с Лука. Явно Джей беше изпълнила предназначението си. — Обърна се към мен с подигравателна усмивка, която бързо изчезна. — Беше те убедила да откраднеш бюлетините. Само че Джей беше американка. Независима. Когато Баданова реши, че Джей ще я държи завинаги в шах, изпрати Лука при нея. Тя му даде Джей Делерман.
Пак този глагол. „Тя му даде Джей Делерман.“
— Ами Аби Кънингам? — попита Дронски.
— Лука вече се беше отвързал от синджира. Отвлече я, защото я желаеше. — За пръв път ме погледна, без да мигне. — Отвлече я, защото му трябваше ти.
Искал е да се добере до приятеля на тартора в училище. До човека, който го беше пребил почти до смърт на замръзналото езеро. Как съжалявах, че не бях отишъл по-далече! Как ми се искаше да не бях позволил на зачатъка от западняшка суета и колебливост в мен да ме спре! Не бих могъл да спася Наталия, но щях да спася Джей и да спестя неописуемото страдание на Аби през последните двадесет и четири часа.
Аби се събуди в седем сутринта благодарение на приспивателното, а това ми даде два-три часа време да подремна върху кушетката за прегледи в съседната стая. Държаха я под временно наблюдение за евентуални прояви на вторичен шок и лекуваха дълбоко изгаряне с размера на монета от една рубла на рамото й, причинено от капка разтопен латекс. Зърнах я през разграфения на малки квадратчета стъклен параван, докато вървях към отворената врата на стаята й. Седеше полуизправена на белите чаршафи, с голи шоколадови рамена, а дясната й мишница беше превързана с марля и лейкопласт. От устата й като самодоволно захапана цигара стърчеше термометър.
Спрях се на вратата. Не предполагах, че ме е забелязала. Драскаше нещо на голям бял бележник. След секунда вдигна глава, намествайки термометъра в по-удобно положение в устата си, и вдигна бележника. На него пишеше: „Черното маце безкрайно благодари.“
Усмихнах се и влязох в стаята. Не беше ми убягнал фактът, че тя, изглежда, можеше да споделя искрените си чувства само чрез драсканиците за черното маце. Седнах на леглото и хванах ръката й.
— Мислех, че са се отказали от тези неща още преди десет години — казах и посочих термометъра. — Доколкото знам, сега ги пъхат в ухото.
Тя извади стъклената тръбичка и я подаде на сестрата, която тъкмо беше влязла в стаята.
— Вече никой отвор в тялото не може да разчита на неприкосновеност — каза тя.
Продължавах да държа ръката й.
— Добре ли се чувстваш? — попитах.
Тя кимна утвърдително.
— А ти?
— Да, добре съм.
Засмя се пресилено.
— Приличаш на плашило.
— Вече сме почти на финала — смених темата аз. — Саша пропя. Подписа показанията си.
— Дронски ме осведоми. — Усмихна ми се кисело. — Май че пак се връщаш на работа по случая.
— Ще си поговорим ли? — попитах.
— Няма как да го избегна.
— Откъде да започнем?
— Аз смятам, че трябва да започнем със затваряне на вратата.
Още преди да понечи да я спра, тя отметна чаршафа и нощницата й се вдигна високо нагоре, докато спускаше краката си към пода. Прекоси стаята, бутна вратата и спусна венецианските щори на стъкления параван.
— Имам нужда от едно питие — казах аз.
— Този път ще бъдеш трезвен. — Тя се върна бавно към леглото. — Ще разговаряш с мен трезвен за първи път в живота си, Константин.
Тонът й ме стресна.
— За какво? Какво искаш да ми кажеш?
Тя се спря, хванала с длан другата си ръка точно под превръзката.