В очите му напираха сълзи. Излишно е да споменавам, че и аз бях в почти същото състояние. Той се приведе към мен:
— Знаете ли коя е била?
Кимнах утвърдително.
— Оказа се, че е изчезнала същия ден. А аз дори не знам името й.
— Наталия Вадим. Аз съм съпругът й.
Разказа ми всичко, което знаеше, а то бе достатъчно. Малко снабдително корабче като онова, на което работел, обикновено изпълнявало поръчки на големи кораби по пет до десет пъти дневно. Карали замразено говеждо, пресни зеленчуци, лекарства, плодове, всякакви провизии по заявка. Но деца? Не си спомнял такова нещо.
Седеше и мислеше напрегнато.
— Обаче „Сталинградски меч“ го е правил.
— Разказвайте — подканих го аз.
— „Мечът“ е снабдителски кораб като нашия. Какъвто беше нашият. Разкарва провизии. Имам един приятел в екипажа му. Той ми е казвал, че често им плащат двойно за един бърз курс с деца. Мислеше, че са за осиновяване на Запад. Хубави деца, доста объркани, не бяха съвсем наясно какво се случва с тях. Сигурно част от тези осиновявания не са били съвсем законни, защото двойната надница несъмнено е за запушване на устата. Посланието е нито дума пред граничните власти.
— Казвал ли ви е на кой кораб ги доставят?
— На някой от луксозните туристически кораби, които обикалят из норвежките фиорди. Те са по-скоро моторни яхти, отколкото презокеански лайнери. С не повече от двеста пасажери. Първокласни каюти. В момента има един такъв в пристанището и той използва „Меча“ за снабдител. С либерийски флаг е. Казва се „Полярна лисица“.
Снабдителският кораб „Сталинградски меч“, чийто корпус беше дървен и имаше само един комин, стоеше на стария пристан, почти до диспечерската кула. Беше задържан преди час от Пински и още пет-шест души.
Когато двамата с Аби отидохме там, бяхме преведени по ръждива подвижна стълба към миришещ на плесен, слабо осветен трюм. Спряхме се смълчани пред входа, а Пински дръпна настрана завесата от зебло. Когато очите ни привикнаха с полумрака, видяхме, че покрай двата борда на тесния кораб има двуетажни койки. На всяка от тях спеше по едно дете на пет до десет-единадесет годишна възраст. Китките на всичките бяха завързани с вериги за гредите на койките. Чух, че Аби диша дълбоко, докато стояхме и гледахме как тук-там децата се въртят и промърморват нещо в съня си. От време на време някое от тях се надигаше на лакът, взираше се сънено и объркано в Аби и после пак се отпускаше на дюшека.
Усетих я, че хваща ръката ми.
— Боже мой, Константин… Как са могли?
Нямах отговор.
Пусна ръката ми.
— Боже мой — повтори Аби, но този път говореше повече на себе си. — Никога не съм предполагала, че в началото на двадесет и първи век ще водя следствие за отвличане в робство Само един господ знае колко страдания са причинени досега.
— И колко са умрели в крайна сметка — вметнах аз. — В ръцете на собствениците им в Ню Йорк, Лондон или Париж…
Постояхме още малко, загледани в спящите деца.
— Разпоредих да докарат автобус и пет-шест жени от дежурещите в управленията — прошепна Пински зад нас.
Загледах се в едно тъмнокосо момче на десетина години, което се мяташе неспокойно в съня си, и казах:
— За бога, закарайте ги направо в американското сиропиталище.
Аби ми хвърли бърз поглед и кимна:
— Не се притеснявайте от правните подробности — ще ги уредим по-късно.
Качихме се обратно по желязната стълба и тръгнахме към каютата на капитана по тясна пътека между натрупани чували с брашно и зеленчуци, кашони с плодове, цигари, вино, бира и консерви. Прекрачихме през високия праг на тясно помещение с койка, мивка, малко шкафче и плакат на гола хубавица в естествени размери на стената.
Когато влязохме, капитанът, Глеб Морозов, скочи от койката. Пински вече му беше обяснил накратко колко може да загази и той се втурна да ни помага с усърдие, което би разтопило сърцето на всеки милиционер.
— Другарю инспектор — започна капитанът, — старши офицер от полицията Кънингам, кълна се, съвсем чистосърдечно вярвах, че онези деца долу се качват на борда по собствено желание.
— Те са завързани с вериги бе, нищожество! — скастрих го аз.
— Това е заради собствената им безопасност — отвърна мазно той. — Малки деца като тях могат да си навлекат куп неприятности.
Аби сви устни.