— Тук има доста натъпкана пепел, лейтенант. Плътно е задръстила грайфера.
Спряхме се.
— От какъв тип е материалът? — попита Пински.
— Сгурия, коксов прах, въглищна пепел… нещо такова.
Пински ме погледна с повдигнати вежди, но сгурия или въглища на мен това не ми говореше нищо.
До стената в дъното на уличката човек от екипа, застанал с гръб към нас и с надпис, „Милиция“ на жълтия работен комбинезон, подреждаше пликове с веществени доказателства върху сгъваема масичка, над която бе поставил подвижна синя лампа.
Пински ме заведе до масата и там се обърна да ме погледне в очите странно изцъклен като добродушен Квазимодо.
— Споменах ви, че Паско беше тук — каза той.
— Това проблем ли е?
— Само дотолкова, доколкото не съм му казвал, че ви се обадих. — Продължи да ме гледа още секунда напрегнато със странните си очи. После се обърна към масата. — Намерихме някои неща, капитане, които искаме да идентифицирате. Тези обувки нейни ли са?
Вдигна един найлонов плик към светлината. Взех го, но не беше необходимо да го разглеждам дълго. Чифт официални черни кожени обувки с високи токчета. От „Шарл Журдан“ в Санкт Петербург. Наталия ги бе донесла след една конференция по хирургия там в края на миналия месец. Върнах плика на Пински.
— Нейни са с деветдесет и девет процента сигурност.
— А палтото? — Той вдигна черното вечерно палто на Наталия в дълъг найлонов плик.
Кимнах, без да коментирам.
— Вижте и това, капитане. — Вдигна плик с малък черен пейджър.
— Господи. — Взех плика. — Съобщението…
— Съобщенията — поправи ме Пински. — Свали си кожената ръкавица и извади бележник от вътрешния джоб на дебелия милиционерски шинел. Прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед към мен. — Първото е получено в събота по обед в дванадесет и тридесет: „Обади ми се, когато можеш. Константин.“
— Да, спомням си. Не беше за нищо важно.
— Второто е било следобед в шестнадесет и две минути: „Необходимост от спешна хирургическа помощ. Степен на тревога «червено». Диспечер «Лермонтов»“.
— Повикването за пожара на пристанището. Съвсем малко след четири.
— Степен на тревога „червено“ вероятно означава просто спешен случай извън болницата. Така ли е?
— Обявяват я, когато не знаят точно колко зле са нещата — отвърнах бързо. Вълнуваше ме третото съобщение. — А какво е последното съобщение, заради което тя излезе в събота през нощта? — Още докато задавах въпроса, аз вече търсех сили да устоя на това, което можеше да чуя.
— Последното съобщение — Пински вдигна глава към мен — е получено в двадесет и три часа и петдесет и девет минути…
Минута преди полунощ. Кимнах му да продължава.
— В двадесет и три и петдесет и девет минути — повтори той. — „Нужна си ми. Обади се веднага.“
Стори ми се, че залитнах. Нужна си ми…
— От кого е съобщението? — попитах Пински и изгледах как парата от дъха ми полита в светлината на синята милиционерска лампа и изчезва в мрака отвъд нея.
— Не е оставено име. Разговарях с операторката, която е препредала съобщението. Подателят е отказал да се представи.
Зави ми се свят. Върнах на Пински найлоновото пликче.
— А джипът? Има ли нещо интересно по него? — Мъчех се да говоря с професионален тон. Той го знаеше. Личеше си по прекалено усърдното му кимане.
— Нищо необичайно — отговори. — Допускам, че винаги е имала готови в камката ботуши за сняг и работно облекло от „Лермонтов“, за да може да се преоблече при необходимост. Прав ли съм?
— Имаше също ръкавици и лека шуба. Не ги ли открихте?
— Ръкавиците и шубата са там. Обаче няма ботуши и работно облекло.
— А Лекарските й чанти? Би трябвало да има две. Едната с лекарства и превързочни материали, а другата с хирургически инструменти.
— Намерихме ги на задната седалка.
Погледнах към сгъваемата маса. Пински пое инициативата. Смушка оперативния работник да се отдръпне.
— Каква ви е мнението, капитане?
Двете черни кожени чанти на Наталия бяха разкопчани и стояха отворени под лампата. В едната имаше акуратно подредени бинтове и лекарства. В другата, пристегнати с ластици към местата им, блестяха инструменти за спешна хирургическа намеса.
Преместих погледа си от отворените чанти към Пински.
— На същото мнение съм като вас, лейтенанте — казах бавно. — Каквото и да е правила жена ми в събота през нощта, то не е било неотложна хирургическа помощ.
Върнах се в колата си и се обадих в служба „Издирване“ по мобилния телефон. Веднага ме свързаха с Паско.