Затворих телефона, а после се обадих в Москва.
Инспектор Иля Дронски беше най-близкият ми приятел. Работехме заедно през краткия ми престой в столицата и оттогава поддържахме постоянна връзка. Сега беше като следовател към московската прокуратура. В момент като този не е никак зле да имаш приятел в лагера на обвинението. Но най-важното от всичко бе, че той познаваше Наталия. Работил бе с нея в Москва още преди тя и аз да се срещнем, така че дори нямаше да се налага да му обяснявам какво според мен се е случило и какво не.
Часът беше десет и нещо вечерта, но Дронски се беше прибрал вкъщи едва преди малко.
— Тъкмо влизам, шефе — каза той. Продължаваше да ме нарича „шефе“, макар че вече имахме еднакъв чин. — Как е Наталия?
— Заради нея ти се обаждам. — Почти усетих промяната в другия край на линията. Изправяне на късия, мощен гръб, повдигане на четвъртитата, късо подстригана като четка глава.
— Нещо лошо ли се е случило?
— Много лошо, Иля. Тя изчезна. Излезе по служебно повикване, може да е било фалшиво, и изчезна.
— Господи. Кога?
— В събота. Бяхме на прием.
От другата страна последва продължително мълчание.
— Къде се намираш сега? — попита той най-после.
— В ареста на моето управление. Шефът на служба „Издирване“ Паско вижда случая като семейна история.
Дронски винаги е бил пестелив на думи. Каза само:
— Ще задвижа нещата още сега, шефе. Кажи на Паско да очаква неприятности.
Паско ме събуди в шест и половина. Знам, че беше шест и половина, защото чух от радиото в приемната, че започва сутрешното предаване за джаз „Москва-Америка“. Събуди ме, вмъкна върха на обувката си под слабините ми и натисна нагоре. Превих се напред от силната тъпа болка, а той ме удари по лицето с външната страна на ръката си.
Паско бе започнал разпита.
Отговарях на първите въпроси още замаян от съня, отричах със сумтене.
— Кога разбра, че тя ти изневерява? Кой е мъжът? Какво си направил с него? От колко време го планираше? Кога установи, че тя се чука с друг? Как го разбра? Къде си скрил трупа?
В лицето ми се лисна студена вода. Докато се мъчех да си поема дъх, той ме вдигна на крака. Знаех много добре колко е противопоказно да окажеш съпротива на милиционер по време на разпит.
— Бубин — изкрещя той и дежурният старшина, който не беше Бубин, се появи на вратата. — Заведи арестанта в стаята за разпити. И внимавай, буйства.
Поклатих отчаяно глава.
— И ми донеси един формуляр за предявяване на обвинение — добави Паско. — Напада длъжностно лице, което изпълнява служебните си задължения. Ти си свидетел.
— Току-що приех адвоката на арестанта — каза старшината. — Адвокат Грандов. — Старшината беше впечатлен. Както обеща, Рой ми беше осигурил най-добрия адвокат в Мурманск.
Паско се притесни. Намръщи се:
— Не ме интересува кой е. Няма право да се среща с арестанта.
— Това му е известно. Каза само, че е дошъл да ме предупреди. Мен, както и всеки друг, за когото може да се отнася.
— За какво те е предупредил?
— Каза, че ако свидетелствам за нещо, което не съм видял действително със собствените си очи, ще се погрижи да загубя всичките си точки за квартира и ще ме върне три години назад в класирането. Живея в две стаи с три деца и балдъзата.
— И какво може да направи? Той е адвокат, да те вземат мътните — каза Паско.
— Адвокат Грандов е председател на комисията по жилищно настаняване към милицията.
Паско се отдалечи.
— Само заведи арестанта в стаята за разпити.
Седяхме един срещу друг от двете страни на бюрото.
— Непременно ще си платиш за това, Паско — казах аз. — Не знам кога, но няма да ти се размине ей така.
— Длъжностно лице ли заплашваш?
Старшината гледаше в тавана.
— Горе-долу правилно си разбрал — отвърнах. — Задавай въпросите си.
Натисна клавиша на касетофона и започнахме.
Разпитът продължи по-малко от час. Госпожа Баданова можеше да потвърди кога съм си тръгнал от приема при губернатора. Шофьорът на мерцедеса можеше да свидетелства, че ме е откарал вкъщи. Всеки сервиз или пък всеки, който е пътувал по магистралата Мурманск-Каневка, би могъл да потвърди, че моят фиат „Толстой“ изобщо не би могъл да стигне до кръстовище 33 през онази нощ. В такъв случай, какво превозно средство съм използвал, ако съм я проследил по някакъв начин, след като съм уредил повикването по пейджъра?
— Чуй ме, Паско — казах бавно. — Не разполагаш с никакви улики. Дори и със сянка от улика. По-добре се размърдай и се опитай да установиш какво действително се е случило с жена ми.
Той изключи магнетофона и се облегна назад.
— Проблемът на вас, младоците — каза той също бавно, — е, че според вас навремето в Съветския съюз нищо не е функционирало както трябва. Обаче грешите. Виж в какво бяхме много добри.