— Защото знае, че обвиненията му са шепа въздух.
Тя кимна:
— Тогава да започнем отначало…
— Един момент. Имам въпроси — казах аз. — Какво прави една американка тук? Какво ви засяга изчезването на Наталия?
— В този случай има американска връзка, капитане. — Тази жена излъчваше непреклонност. — След малко ще стигнем и до това.
— Добре — отвърнах неохотно. — Само ми кажете следното. Дронски ли ви потърси?
— Летяхме заедно от Москва тази сутрин.
— Дронски е в Мурманск? — Това беше първата наистина добра новина, която чувах, откакто започна тази история.
— Дронски накара Паско да му изпрати всички данни за случая по факс в чакалнята на летището, преди да излетим от Москва. Прочетохме ги в самолета. Когато кацнахме в Мурманск, той замина направо от летището към кръстовище тридесет и три на магистралата за Каневка, където е намерен шалът на Наталия. Ще се върне тук веднага, щом установи нещо.
Трудно ми беше да бъда в тон със събитията.
— Това че Дронски е тук, го разбирам. Ами вие?
— Тук съм, упълномощена от Всеруската прокуратура. Двамата с капитан Дронски отговаряме за разследването на този случай.
— Въпросът ми беше защо именно вие?
— За да разследвам изчезването на служител от тукашното американско консулство.
Устата ми неволно се отвори и пак се затвори.
— Още някой ли е изчезнал?
— Паско ви е държал в неведение. Отвлечена е една жена от персонала на американското консулство тук, в Мурманск. — Направи мрачна физиономия.
— Отвлечена?
— По всичко личи, че е така.
— И според вас случаите са свързани?
— Две красиви и отлични в професиите си жени изчезват в една и съща нощ. Колите и на двете са намерени изоставени в района на „Северен залив“. Бих казала, че може да има връзка между двата случая, капитане.
— Същата нощ — пророних с увиснала челюст. — Боже, господи.
Вратата се отвори и влезе дежурният старшина от приемната. Носеше табла със стъклена кана чай и чинийка с малка купчинка бисквити.
— Заповядайте — каза старшината и изгледа американката с поглед, в който се криеше странна комбинация от притеснение и трудно сдържано желание. Забелязах, че сянката на Паско се прокрадва в коридора.
Агент Кънингам затвори вратата след старшината. Отвори куфарчето си и извади някакви книжа. Забелязах, че под тях са мушнати три големи снимки.
— Почакайте — казах аз. — Дронски знаеше ли снощи, когато говорих с него, че има и друго отвличане? На тази жена от американското консулство.
— Заявлението ми за пътуване до Мурманск мина през неговото бюро само няколко часа преди да се обадите. Веднага след като се чул с вас, той позвъни в кабинета ми в посолството и каза, че е възможно да има и втори случай на отвличане.
— На мен не ми каза нищо.
— Какво повече искате от един приятел? Та той заряза всичко и хвана първия самолет насам, за бога. — Проследи ме с поглед, докато отивах към стената да се облегна.
— Да — казах, олюлявайки се пред пронизващия поглед на тази излъчваща сила жена. — Вярно е, че го направи.
— Преди да започнем, искам да ви задам няколко въпроса. — Погледът й стана още по-твърд. — Познавате ли Джоун Фаулър?
— Това изчезналата жена от американското консулство ли е? Не я познавам.
— Жена ви споменавала ли е пред вас за нея?
— Не.
— Имали ли сте някакви взаимоотношения с американското консулство? Във връзка с молби за визи, стипендии за образование, култура…?
— Не.
— А жена ви?
— Не си спомням такова нещо, не.
— Съпругата ви говори ли английски?
— Да.
— Също толкова добре като вас ли?
— Не, но доста добре.
— Никога ли не се е изкушавала да посещава лекции в консулството? За американския бит и култура, такива неща?
— Жена ми се интересува повече от руския бит и литература. В нашето семейство аз съм поклонникът на англосаксонската култура.
Стояхме и се гледахме в очите. Беше само два-три сантиметра по-ниска от мен и дори в тясната килия не й се налагаше да вдига главата си нагоре. Вече започвах да си мисля, че твърдият поглед на тези тъмнокафяви очи ще ме държи вечно на прицел. И тогава тя рязко наведе глава. Езикът й се плъзна по горната устна. Наведе се и взе чаша чай, отпи и пак я остави на циментовия под.
— Така, ето я предисторията. — Подаде ми първата снимка. Жена на тридесет и няколко години, с широка усмивка и американски зъби. — Джоун Фаулър. Работеше в консулството от края на гражданската война. Добър руски. Много добри познания за руската култура, руските писатели, художници… Такива неща.