Забелязах, че ме чакаше да продължа. Дръпнах силно от цигарата. Главата ми се замая от тревата. Но димът опиваше и успокояваше. Мисленето ми все повече заприличваше на бавна разходка в кръг.
— Ходих в кабинета на Наталия — добавих. — Сигурно знаете това.
— Четох доклада на Паско.
— Опаковката с презервативи… Беше нарочно подхвърлена.
— Той казва, че не е така.
— Та какво друго ще каже, за бога?
— Добре де, възможно е да е била подхвърлена нарочно.
— От Паско или от някой друг — казах отчаяно. — Нямам представа.
Тя вдигна поглед.
— Все пак съм длъжна да ви попитам, инспекторе… — В очите й личеше неудобството. — Не съществува ли такова съмнение? Въпросът ми е, дали е възможно да имаме работа с мъж, който излиза веднъж или два пъти с някоя жена, за да спечели доверието й, а после… я завежда някъде насила? Възможно ли е случаят да е такъв?
Запазих самообладание.
— Такъв човек би ли отвлякъл две жени в една и съща нощ?
— Добре, да предположим, че става дума за двама мъже. Удовлетворяват нагона си, работейки заедно. Рядкост е, но не е непознато. През хиляда деветстотин деветдесет и девета година двама братовчеди в Лос Анджелис…
Вдигнах ръка да я прекъсна.
— Вероятно съпругата ви е имала изобилие от възможности за забежки — работа на смени, спешни повиквания извън болницата по всяко време…
— Дявол да го вземе, Дронски сигурно ви е разказал какво представлява Наталия — прекъснах я брутално.
Лицето й не трепна.
— Това е нещо, което един мъж винаги усеща — продължих аз.
— Ако Наталия е имала нещо извън… — Спрях и поех дълбоко дъх.
— Не може да е имала, не е в характера й. Разбирате ли ме?
Тя допи чая си и стана.
— Нещо, което един мъж винаги усеща, а? Е, може би.
Усетих, че кипвам:
— Ясно ви е за какво говоря.
Тя обаче не отстъпи:
— Не се ровя в живота ви, капитане. Поне не ей така, за удоволствие. Но повярвайте на човек, който вече е минал по този път. Това не е нещо, което един мъж винаги усеща. — Отдалечи се. — Ще се върна преди разсъмване. — Отиде до вратата и затропа по нея. После се обърна пак към мен, докато чакаше ключовете на старшината да изтракат в ключалката. Мисля, че искаше, тръгвайки си, да промени тона, да намали напрежението. — А… забравих да ви предам — добави тя, докато вратата се отваряше. — Дронски държеше да ви кажа, че В. И. Ленин ви изпраща най-добри пожелания. — Веждите й се повдигнаха въпросително.
Погледнах я в очите. В. И. Ленин е котарак. Живее в кабинета на Дронски в Москва. На цвят е като тъмен мармалад и има особен черен кичур под муцунката, който обясняваше достатъчно сполучливо името му, но не го правеше по-приятен за гледане от бюрото. Има си един коронен номер — да вдига лапа за поздрав или сбогуване, заради който Дронски много го обича. Не и аз. Такива котешки трикове не могат да ме съблазнят, приятели. Нямам нищо против В. И. Ленин да си стои в Москва. Или да приеме назначение като кабинетен котарак в някое затрупано с лед управление в Норилск. Може би агент Кънингам не знаеше това. Опитах се да й обясня, без да изглеждам груб:
— В. И. Ленин е котка. Кабинетният котарак на Дронски.
— Запознахме се в Москва. — Тя кимна одобрително. — Наистина е сладък. — Вдигна длан и разтвори пръстите си за поздрав като В. И. Ленин. — Всичко добро.
Агент Кънингам излезе в коридора и старшината затвори вратата след нея. Аз останах с вдигнати встрани ръце. С върховете на пръстите си докосвах едновременно двете стени, дори напипвах издълбаните в боядисания метал имена и дати.
Сигурно не мислите, че една малка килия със стол, койка, мивка и един стоящ прав едър мъж може да бъде празно място. Обаче е.
Няма нищо по-празно, приятели.
12.
Час по-късно бях с белезници на ръцете. По настояване на Паско. Тежък шинел, милиционерска ушанка и дебели ръкавици ме бранеха от ледения вятър. Вряскаща музика, женски писъци и гневни гръмки гласове на пияни мъже — всички звуци и миризми в Града на порока ме заляха като невидима вълна. Но аз бях с белезници, докато ме водеха превит през вътрешния двор, образуван между фургоните, и ме натикваха в първия от двата чакащи микробуса за борба с безредици. Иля Дронски седеше на задната седалка.
Не бях го виждал от три месеца.
— Дронски… — С дрънчащи белезници протегнах ръка, за да стисна неговата. Той изсумтя и ме придърпа в здрава прегръдка. Дронски не обича да приказва много. Пусна ме и седна, без да сваля дланите си от рамената ми.
— Ще те избавим от това положение, шефе. Ще я намерим.