— Значи е имало произшествие — каза той. — Някакъв автомобил е излетял от пътя, може да е имало ранен човек. И Наталия е била повикана. Как? Не знаем с точност нищо повече от факта, че е била извикана по пейджъра. Кой се е обадил? Няма данни. Така че, истинска ли е била катастрофата или инсценирана?
— Да е инсценирана катастрофа? — Студът и напиращите лоши предчувствия като че ли блокираха способността ми да мисля.
— Може би, шефе. Не забравяй, че не разполагаме с никакви данни за приет ранен човек в никоя от болниците в града.
Обзе ме силно притеснение.
— Инсценировка. За да извикат Наталия? Да я подмамят тук, това ли имаш предвид?
Гледаше надолу към ботушите си, облепени със сняг. Или може би към парчетата от натрошени елови клонки в ръцете си.
— Може да е било и съвсем истинска катастрофа. За която обаче по някаква причина не е било съобщено. И примерно някой е минал по това време, може би по насрещното платно, видял е и се е обадил за помощ.
— И Наталия е получила обаждането? — поклатих глава в несъгласие. — Не е възможен такъв вариант, Иля. Обаждането би трябвало да се получи в някое от спешните отделения на болницата. Проверих. Няма такова.
— Освен ако не е бил някой неин познат, който е решил да й се обади директно.
— Защо би го направил, който и да е? Нормално е да се обади в „Лермонтов“. Или в някоя друга болница в този край на града.
— Добре — каза той бавно. — Само че никой не го е направил, така ли е, шефе? Следите от неотдавнашна катастрофа само на метри от мястото, където е намерен шалът на Наталия, потвърждават точно това. Защо?
Вятърът пробиваше през шинелите ни и продължаваше да навява преспите по голите откоси край нас. Загледах се в мъжете, които метяха и копаеха. В това нечовешко време всичко ми изглеждаше като в един документален филм за група лагерници по времето на Сталин, които работеха под ярката светлина на прожекторите в кучешкия студ на лагерите в сибирския Магадан.
— Капитане — каза старшината на Паско, приближавайки се. — Трябва да видите едно нещо.
Обърнахме се към мястото, където двама мъже метяха внимателно, отстранявайки снега от десетки застъпващи се отпечатъци от подметки.
— Толкова много стъпки — каза Дронски почти на себе си. — Малък военен камион. Защо не и микробус?
— Пътниците са слезли да бутат — казах, вглеждайки се в следите.
Дронски сви вежди неодобрително. Посочи с дългия прът в ръката си, докосвайки петата и пръстите на един отпечатък, после на друг и на друг. Трябваше ми много време, докато схвана какво имаше предвид.
— Размерът — казах аз. — Прекалено малки са, за да бъдат на възрастни. Деца…?
— Всичките пътници са били деца — кимна той.
— Цял микробус с деца? По това време? Било е полунощ или по-късно.
— Точно това ни казват тези стъпки, шефе.
— Добре — съгласих се неохотно. — Ще поразсъждаваме за децата по-късно. И така, имало е ранен. Някой в буса е знаел номера на пейджъра на Наталия и й се е обадил, разчитайки, че така ще получи помощ по най-бързия начин. Знаели са, че Наталия няма да се спре пред нищо, ако страда дете.
— Продължавай, шефе.
— И така, тя идва. Оказва помощ на детето. Може би на още няколко. По всичко личи, че не е имало нищо сериозно. Изкарват автомобила на пътя и той потегля господ знае за къде. Напуска местопроизшествието, а Наталия си събира нещата и тръгва обратно към нейната камка… Или пък стои и гледа как микробусът се отдалечава.
— И?
Поех дълбока глътка леден въздух. Главата ми се избистряше. Спомних си за старицата от палатката.
— Не. Ако е била отвлечена на това място, камката й също щеше да е оставена тук.
Дронски присви вежди срещу вятъра.
— А какво ще кажеш за това? Шофьорът на случайно преминаваща кола спира, за да им предложи помощ. Микробусът с децата е изкаран на пътя, но първа потегля Наталия. И онзи, който е спрял, тръгва да я следи. Малко преди града той я засича и я изтиква встрани от пътя.
— Възможно е…
— В такъв случай не става дума за любовник, обърни внимание. Той е непознат. Мъж, който търси жена, шефе. Просто някоя жена.
Но в случая не беше просто някоя жена. Беше Наталия.
Стоях прав, зареял безцелно поглед към равното бяло поле и мъглата от носещи се във въздуха снежни прашинки над него и размишлявах как се вписва отвличането на Джоун Фаулър във всичко това, когато различих сред белотата четвъртит силует на сграда. Дръпнах Дронски за ръката и му я посочих. След няколко секунди взиране я видя и той. Дълга, приличаща на завод сграда на по-малко от шестдесет метра разстояние, в падина, където беше навято огромно количество сняг. До нея вероятно се стигаше по пресичащия магистралата път, образуващ кръстовище 33.