Выбрать главу

На Паско му олекна, когато разбра, че няма да се втурнем пеш през снега. Взехме единия от микробусите и с него изминахме краткия път встрани от магистралата, който ни отведе до входа на заводски двор. Дронски зави през отворения портал и паркира микробуса далече от преспите, които стигаха до покрива на сградата.

Слязохме под брулещия вятър. Фабриката се оказа отдавна изоставена, с увиснали отворени врати. По високите, опънати като простори телове предположих, че е била една от многобройните сушилни за риба в покрайнините на града.

Вятърът бе навял през вратата широка ивица сняг върху пода на цеха. Дронски зашари с лъча на прожектора си из вътрешността на сградата. Видяхме ясно под тънко покритие от нов сняг следите на автомобил, който е бил вкаран и паркиран вътре. Друг чифт следи обратно към вратата говореше, че е бил изкаран вероятно няколко часа по-късно, като се съди по разликата в дебелината на навятия отгоре им сняг. Разгледахме следите. Силният вятър бе заличил отпечатъците от грайферите.

— Ако тези следи са от камката на Наталия — каза Дронски, — тогава не съм прав в предположението си, че е била проследена обратно до града.

— Което означава, че евентуалното отвличане е станало тук, при кръстовище тридесет и три — допълних аз.

И двамата замълчахме, представяйки си, предполагам, всеки своята версия за разигралите се събития на магистралата в снежната буря през нощта в събота.

Претърсвахме фабриката още половин час, но не намерихме нищо, което да свидетелства, че някой е влизал по-навътре от вратата, където бе спрял автомобилът. Десет люто мърморещи мъже преровиха снега на двора, командвани безмилостно от Дронски. Но и там търсенето не даде никакъв резултат.

Значи камката на Наталия е била скрита тук само за да бъде прибрана по-късно и откарана сред развалините на „Северен залив“. Но защо е трябвало да се прави това? Защо е трябвало да се рискува с връщането на камката? Защо просто не е била изоставена тук?

13.

Отново бях сам в килията си. Килиите в милиционерските арести, дори и временните, имат характерен шумов облик. Стъпките на дежурния старшина по коридора, фалшиво подсвиркване. Дрънкане на канчета за супа. Тракане на ключове по металните врати, скърцане на панти. И негодуващи викове.

Дори по-особените изпълнения в някои килии не се различават особено. Можех да се закълна, че съм чувал стотици пъти гласовете на двамата пияни от тази до моята, които изпълняваха с еднакъв патос началния припев на „Очите ти, сини като метличина в степта“ или ако са в борбено настроение, призоваващия на бунт срещу тиранията „Интернационал“.

Седях на кревата и комунистическият „Интернационал“ кънтеше в ушите ми. Оставаха по-малко от шест месеца до стогодишнината от комунистическата революция през 1917 година. За миг мислите ми се отплеснаха в посока на всичко, което си бяхме говорили с Наталия. Тя вярваше дълбоко в себе си, че 1917 година е най-голямото бедствие, сполетявало някога една нация. И въпреки това все още никой не бе изрекъл нито дума за извинение или съжаление, никой не бе заклеймил от името на тази нация расизма, антисемитизма и кръвожадната отмъстителност, отнели живота на милиони граждани на Съветския съюз. За никого не е лесно да приеме фактите такива, каквито са, а най-малко за нас, руснаците. Този проблем е съществувал в Русия далече преди времето, когато главният министър на царицата Потемкин е започнал да строи представителни села, за да създаде фалшиво впечатление за изобилие у лековерните чужденци и, разбира се, приятно чувство за превъзходство у руснаците. Разбирате ли, ние почти вярваме на собствените си лъжи.

Нямаше как да не се замисля дали това беше валидно и за мен. Бях ли се заблудил за Наталия? Беше ли моята Наталия просто една жена, която съм си нарисувал и изваял със средствата на собствените си въжделения? Беше ли истинската Наталия нещо съвсем различно? Възможно ли беше старата гледачка в Града на порока да се е опитвала да ми каже точно това? И дали аз като истински руснак бях предпочел да не погледна истината в очите?

* * *

В единадесет часа дрънкането на електрическия звънец оповести застъпването на дежурните служители от нощната смяна. Десет минути по-късно старшина Бубин отключи килията ми и внесе чиния с хубав салам и половинлитрова бутилка водка „Град герой“. Разклати бутилката и каза: