— Вече направих това.
— Седнете, Константин — каза тя с остър тон. — Замислете се така, както никога досега. Две отвличания, връзката между които до момента е единствено идентичността на извършителя.
— И какво търсим?
— Допирателните. Има ги някъде. Сигурно са цяла плетеница. След всяко разкриване на някой случай си казвам абсолютно винаги: „Можехме да се сетим по-рано. Трябваше да се сетим по-рано.“ Вие сте вероятно единственият човек, който може да го направи.
— Да открия каква е връзката между Наталия и Джоун Фаулър? Но вие не знаете дали има връзка между тях.
— Сигурна съм.
— Отвлякъл ги е в една и съща нощ. Това е връзката.
— Не. Има поне още една крачка отвъд това. Повярвайте. Ходели са при една и съща фризьорка. Или пък на една и съща бензиностанция. Може би при една и съща масажистка в сауната. Или пък и двете са играели бадминтон, рисували са маслени платна, свирели са на цигулка. Всяка дреболийка може да ни покаже пътя към човека, който ги е отвлякъл. — Извади от джоба на сакото си няколко листа хартия и ги сложи пред мен.
— Какво е това?
— Списъци — отвърна тя. — Направени от консула, началника на Джоун, от колегите й, от приятелите. В тези списъци е животът на Джоун Фаулър.
— Какво искате да направя с тях?
— Прочетете ги. Може нещо да ви направи впечатление. Ако това не стане, започнете да правите подобен списък за Наталия. Все някъде нещо ще съвпадне.
Струва ми се, че й повярвах. Исках да й вярвам. Исках да вярвам, че мога да помогна с нещо. Проследих я с поглед, докато сядаше и вадеше пакет с евтини цигари. Размаха го пред мен.
— Не сега. — Никъде нямаше да ходя, но тревата само щеше да ме направи инертен. Ако исках да открия връзката, което тя твърдеше, че съм в състояние да направя, умът ми трябваше да е по-бистър, отколкото би бил, след като изпуша тревата.
— Е, хайде, пишете. Аз ще поседя при вас.
Та възседна стола с лице към облегалката, извади цигара от джоба си и я запремята между пръстите си като фокусник с карти.
— Справяте се по-добре от Дронски.
— Всяко израснало в Южен Бостън дете е имало нужда от някакъв номер в живота — отвърна тя и закрепи цигарата в покой върху лакирания нокът на показалеца си. — По-късно се научаваш да извърташ задника си така, че да получиш онова, което искаш. — Подхвърли цигарата към мен и аз я хванах. — За после, когато вече не можете да пишете.
Седнах на кревата и качих краката си горе. Като страхуващо се от тъмното дете позволих на най-ужасяващите мисли да се промъкнат в тунелите на съзнанието ми. Започнах да пиша. Изброих всяка подробност от живота на Наталия през последните седмици. До една. Драсках като вманиачен, пишех едно, връщах се към друго. След десет или петнадесет минути тя стана тихо и излезе, без да каже нищо. Продължих да се трудя. Потях се, пишех и се съсредоточавах като никога през живота си. Толкова бях вглъбен, че изгубих всякакво чувство за време.
Нощта беше кошмарна. Но терзанията от сънищата са нищо пред действителността наяве. Събуждах се четири или пет пъти плувнал в пот и изпълнен с благодарност, че кошмарът е свършил, че всичко е било само сън, че Наталия не е изчезнала. Пресягах се да я докосна до мен, на арестантския креват, стрясках се и какво правех? Стенех, виках… Знам само, че всичко това бе достатъчно да накара един глас от съседната килия да ми крещи: „Млъквай бе, майка ти стара! Човек има правото поне да поспи!“
А аз се обръщах на другата страна, лежах и си мислех за Наталия в дните преди събота вечер и отново се унасях в сън.
На сутринта се събудих от пеене в съседната килия, свободна интерпретация на една американска песен: „Сърцето ми остана в Сан Франциско“. „От почит към покойния Франк Синатра“, поясни новият обитател оттатък.
Надигнах се в кревата и след малко станах без никакво намерение да протестирам гръмогласно срещу фалшивото пеене. Облегнах чело на студената желязна врата и даже се замислих за шокиращо лошия превод на няколко от последвалите песни на Франк Синатра. Имах особеното чувство, че неспокойната нощ бе потулила способността ми да страдам поне временно. Тя ми липсваше, страхувах се за нея и от самото начало бях в това състояние, което достигаше върховете си и после позатихваше до поносимо равнище.
Отново седнах на койката. Имах нужда от душ. Треперех от мразовитата температура в килията. Чух стъпки в коридора, подсвиркване, тракане на ключове, дрънченето на канчетата със супа за закуска. Ден като всеки.
Вестниците, които бе донесла Аби Кънингам, стояха на пода. Взех „Правда“ и се зачетох в статията за смъртта на губернатора. Бил излетял от Петербург с голям, пригоден за всякакви климатични условия хеликоптер, който паднал в езерото Лагода, разбивайки се върху леда на около петдесет километра от брега. Спасителните екипи намерили катастрофиралата машина на петнадесет метра дълбочина, увиснала на витлото си, което се било закачило на леда. Всички, които не са загинали при удара, се удавили в ледената вода.