Прелиствайки страниците, отново се сетих за госпожа Баданова. Имаше я на снимки заедно със съпруга й при избирането му за губернатор заради неговата платформа за борба с корупцията.
Прегледах още няколко вестника. В тях пишеше в общи линии същото. Тук-там имаше намеци, че горивомерът на хеликоптера е бил умишлено повреден — но в пресата винаги излизат твърдения от подобно естество. Вече нищо не се представяше като обикновена злополука, дължаща се на разсеяност и некомпетентност. А, ей богу, водката има голяма заслуга за наличието им в Русия. Но нямаше как да не се сетя за намека на Рой. Вестниците може и да бяха прави.
И все пак Антон Баданов беше стара новина. След около месец време щяхме да си изберем нов губернатор. Съжалявах. Мъчно ми беше за госпожа Баданова. Но повече ме вълнуваха личните ми неприятности.
Изкарах в тревоги поредната безкрайна сутрин в ареста. Отказах се от супата и приех само ябълката, която ми подаде тъмничарят. След това направих няколко упражнения, научени във флота, които само ми напомниха, че има някои мускули, за които бях забравил. Бях се проснал отново на кревата, препрочитах вестниците от първата до последната страница и почти тъкмо задрямвах над историята за шумния развод на неуспелия архитект Борис някой си и съпругата му Ирина — преуспяваща собственичка на зала за спортни упражнения и здравни процедури, когато чух гласа на Паско в коридора. Не звучеше като доволен от живота.
Станах, протегнах се и тъкмо разтривах очите си, когато той влезе, внасяйки в килията своята специфична миризма още преди да се обърне и да затвори вратата. Погледна ме свирепо и изрита вестниците на пода.
— Старшина — изкрещя той към дежурния. — Следствените нямат право да получават вестници в ареста, освен ако водещият следствието офицер…
— Донесе ги агент Кънингам.
Паско замлъкна насред крясъка си.
— Тя настоя да ги прочета, защото това било част от нейното разследване — обясних аз.
Паско провеси рамена. Отмести кепето си назад. Трудно бе да се отгатне какви бяха чувствата му. Извади тютюн и започна да свива цигара.
— Е, как може да искат човек да води нормално следствие в днешни времена? — избухна той и после се нацупи мрачно.
Дали не търсеше съчувствие?
— Не е като едно време, когато беше млад — казах аз.
— Съвършено вярно. — Подаде ми пакетчето с тютюн. — Слушай, Вадим. Всички се стремим да работим по най-добрия начин, не е ли така?
— Какво?
— Понякога нещата не стоят точно така, както си ги мислим. Свий си цигара. В следствието на милицията това е факт, с който се сблъскваме всеки ден. На всеки се е случвало. А един грях, признат по приятелски…
— Какво се е случило? — попитах аз.
— Как можеш да си позволиш адвокат като Грандов?
— Имам приятели.
Направи кисела физиономия.
— Сдушил се е с оная черна кучка. Разпитвали са моя свидетел.
— Пияницата, на когото плати да каже, че е видял жена ми да се качва в апартамента ни рано сутринта в събота? И какво, отметнал ли се е?
Той изправи дългия си врат.
— След не повече от час моят свидетел оттегли показанията си.
— Удивен съм. — Тикнах плика с тютюна в джоба му. — Ти си пъхнал и презервативите в чекмеджето на бюрото.
— Не.
— Лъжеш.
— Не — отрече категорично той. — Не съм си измислял нищо и за Лидия Вавилова.
Стомахът ми се преобърна.
— Вавилова ли?
— Тя е чистачка в „Лермонтов“. Казва, че жена ти се е държала много особено в деня, преди да изчезне.
— Какво означава това?
— Заключила се е в кабинета си.
— Наталия е направила това?
— Така казва чистачката. Трябва да поговориш с нея.
— Ще го направя, ако изляза оттук.
Паско трудно разтегна голямата си муцуна в усмивка.
— Слушай, обвинението ми срещу Теб вече е надупчено като швейцарско сирене. Разговарях с началника на служба „Издирване“. Тази сутрин обсъдихме всички подробности. И двамата бяхме на едно и също мнение. Гледаме на ареста ти като на неволна грешка.
— Неволна ли?
— Точно така.
— И искаш да кажеш, че съм свободен да си отида?
— По всяко време, капитане. — Подаде ми ръката си. — Надявам се, че не се разделяме с лоши чувства.
— С много — отвърнах, докато го заобикалях и излизах в коридора.