— За бога, няма ли някой да ми каже какво е станало?
— Към вратата — каза Дронски и натисна надолу синьо-бялата лента, докато я прекрачвах. — Не се притеснявай, шефе, не е Наталия.
Дронски ме изведе през вратата в малко дворче — всъщност шахта с размери не повече от десет на десет метра, осигуряваща достъп на светлина до гледащите към нея матирани прозорци. Бяха поставили прожектор в горния й край, който осветяваше и най-тъмното кътче. Както и женско тяло, проснато по очи, с разтворени ръце и руса коса, закриваща обърнатата нагоре лява половина на лицето.
Пристъпих напред. Жената беше облечена в зелената работна униформа на болницата. Прочетох надписа „Лермонтов“ на гърба й. Естествено, досетих се как стоят нещата още преди да видя щампования надпис над лакътя й: „Д-р Наталия Вадим“.
Кръвта ми кипеше, но не можех да кажа нищо. Беше Наталия, но и не беше тя. Наведох се напред, коленичих и отместих кичура коса от очите й. Пред мен се откри бледо лице от латексова отливка — със затворени очи и скули, боядисани в мъртвешко бяло.
Отдръпнах се рязко назад, стреснат до онемяване от реалистичното изображение. Оглупял от объркване. Понеже нямах представа какво реално символизира, то ми подейства безкрайно зловещо със силата на посланието си. Обърнах се и започнах да местя поглед ту към Дронски, ту към американката. Тя стискаше здраво устни и погледът й не помръдваше.
— Какво означава това, за бога? — попитах ги, но не прочетох отговор на лицата им.
16.
Дронски бе пренесъл манекена в един кабинет за прегледи, оставяйки оперативната група да направи обстоен оглед на осветителната шахта. Изглеждаше трогателно притеснен, когато понечи да разкопчае униформената престилка на „Лермонтов“.
— Май е по-добре ти да направиш това, шефе — каза той.
Погледнах към Аби Кънингам, която стоеше облегната на стената със скръстени на гърдите ръце. Тя изрази съгласието си с кимване. Онова нещо лежеше обърнато на една страна върху болнична носилка. Само че то не беше просто предмет. Имаше излъчване на икона, което ми внуши да говоря с тих глас, а пък това стана причина Дронски да извърне очи от разголените до хълбоците крака.
— За бога, та това е само гумена кукла — възроптах аз, но пристъпих напред.
В гръдната област на зелената престижа имаше голямо, ръждивочервено петно от кръв. Горе-долу с размерите на футболна топка.
— Не е от кръвната група на Наталия — каза Аби. — Не е и на Джоун. Това поне го знаем със сигурност.
С гумени ръкавици на ръцете, аз разкопчах престилката. Под нея имаше черен сутиен. Отдръпнах се от носилката, а устата ми изведнъж пресъхна напълно. Всичко изглеждаше толкова зловещо, че цялото ми тяло затрепери. Наложи се да си напомня, че това, което гледах, не е трупът на Наталия.
И все пак в известен смисъл беше Наталия.
Дронски извади от вътрешния си джоб малка плоска бутилка и ми я подаде. Взех я и отпих. Течността попари всичко по пътя си и потисна напъните на стомаха ми. Поех дълбоко дъх и отново отпих голяма глътка. Изведнъж оглупях, главата ми не беше в състояние да зачене каквато и да е мисъл. Имах чувството, че съм получил мозъчен удар или епилептичен припадък. Ей богу, това беше латексов манекен, какъвто може да се види във всички скъпи магазини в Москва или Петербург. Как беше възможно да ми подейства така? Обърнах се към американката:
— Имаш ли представа какво послание се крие зад това? Възможно ли е да означава, че още е жива? Или пък той ни съобщава, че вече я е убил? — Думите ми бяха молба, продиктувана от крайно отчаяние. — Имаш ли поне някакво реално предположение какво символизира?
Аби Кънингам се отдръпна от стената.
— Манекенът на Джоун Фаулър беше намерен преди три дни. Все още не сме открили никаква следа от трупа й. Не може да правим предположения просто ей така. Нужен ни е съдебен психолог, който да ни упъти към изхода от лабиринта.
— В такъв случай ще трябва да повикаме някого от Москва — каза Дронски. — Вероятно ще минат дни, докато издействаме включването му в екипа.
— Засега ни е достатъчен само първоначален анализ — отвърна Аби. — В тази болница няма ли психиатрично отделение?
— Има самостоятелна психиатрична клиника — отговорих аз. — Доктор Потанин. Гавраил Потанин.
— Познаваш ли го?
— Срещали сме се няколко пъти. Смърди като пръч. И той е член на ведомствения управителен съвет като Наталия. Учил е в Америка. — За миг любопитство озари лицето на Аби. — Наталия винаги го е смятала за по-луд от хората, които би трябвало да лекува.
Сградата на болницата „Лермонтов“ излъчваше импозантен, макар и западнал уют дори в най-оживените си кътчета, но още с влизането в крилото на психиатричната клиника в нейния западен край то стряскаше с коренно различната си атмосфера на безнадеждност и мрачно смирение.