Навлязох дълбоко в оранжевия дим със запалени фарове. Там имаше мъже, които размахваха тояги и бухалки, мъже, които ритаха и удряха, мъже, които се търкаляха по земята. Горяха знамена. Там, където бяха експлодирали петролни бомби, асфалтът кипеше и пускаше искри, от гумите на автомобилите излизаше гъст черен дим. Разчитах единствено на хаоса.
Аби бе вдигнала яката на палтото си така, че не се виждаше нищо друго освен очите й — само с един поглед установих, че се отварят широко при всяко изтрещяване на бухалка върху покрива на колата, при всеки опит на някой да отвори врата и гневните му ритници по нея след неуспеха.
Пробивах си път, без много да се церемоня, свивах наляво-надясно, за да избегна боричкащи се тела, избутвах кожени якета от пътя си и очаквах всеки момент някой коктейл „Молотов“ да се разбие в предното стъкло и да ни облее с огън, от който няма спасение. Някъде в средата на площада бяхме принудени да спрем от гъстата маса хора около нас. Мъже с бухалки започнаха да удрят по страничните стъкла, а един запали димка и беше готов да я тикне в колата. Когато стъклото се пръсна, осъзнах, че това може да е краят. Натиснах педала плавно и запровирах колата сред голяма група биещи се хора. Мъжът с димката тичаше редом с нас. Щом се наведе към разбитото стъкло до Аби, тя протегна ръка и го удари под брадичката с основата на дланта си. Той политна назад, изпускайки димката. Разбрах, че е паднала вътре, когато ме обви гъсто кълбо оранжев дим. След секунди димът започна да се разпръсва, защото тя я грабна и я изхвърли обратно сред тълпата.
Когато излязохме стремглаво от оранжевата мъгла, не можах да повярвам на очите си как изглеждаше нашият фиат. Стъклото до главата на Аби се беше разпаднало, на предното и задното имаше множество пукнатини, а в купето димът беше почти толкова гъст, колкото и навън. Но прекосихме площада и пред нас се откри булевард „Жуков“.
Минути по-късно вече седяхме в някакво заведение и пиехме кафе. Лицето на Аби беше опушено, а от устните й бе изчезнала всякаква следа от червило. В резултат на успокоението чертите й изглеждаха по-меки и някак си по-заоблени. Тя вдигна чашата с кафето си към мен и каза кисело:
— Благодаря ти. Запази самообладание, когато всички наоколо бяха изгубили своето, включително и аз.
— Ей богу, целта ми беше просто да спася собствената си кожа. Ако беше възможно да сляза и да хукна да бягам, щях да те оставя без много церемонии.
Тя се усмихна.
Когато излязохме от заведението, по улицата се придвижваха сили на милицията в посока към площад „Лермонтов“. Спряхме се на тротоара. Фиатът беше охлузен и смачкан, предната броня почти откъртена, но опушеното купе все пак напомняше силно за нашата победа.
— Да потегляме — каза Аби.
— За къде?
Тя се качи в колата.
— Към апартамента на Джоун Фаулър. Още не съм го разгледала. Помолих Майлс Бриджър, консула, да присъства на евентуалния оглед от страна на милицията и да го запечати веднага щом приключат.
— Кажи ми адреса.
— Чакай малко… — Заровичка в чантата си. — Улицата е кръстена на един поет… Арестуван и измъчван, доколкото си спомням.
— В Русия това е все едно да кажеш поет, който е писал поезия.
Разлисти цяла шепа бележки.
— По времето на Хрушчов са писали на жена му, за да се извинят, че е станала грешка, като са го пребили до смърт. Манделщам, това е въпросният човек. Ето го: улица „Манделщам“ двадесет и четири.
Почувствах реакцията в цялото си тяло.
— Какво има? — попита тя.
Надух бузи и изпухтях:
— Ето я връзката, за която твърдях, че не съществува. В деня, когато изчезна, Наталия е трябвало да се срещне с Джоун Фаулър.
18.
Бях се обадил на Дронски да се срещнем на улица „Манделщам“. Стояхме до прозореца на всекидневната в апартамента на Джоун Фаулър в триетажната тухлена сграда и се взирахме надолу в следобедния полумрак. Цял час бяхме търсили, но не намерихме нищо. А още по-малко нещо, което да хвърли поне малко светлина върху причината, заради която Наталия си е уговорила среща с Джоун. Навсякъде личаха следите от посещението на Паско — стъпки от ботуши по светлите килими, отворени чекмеджета, отметнати завивки на леглото.
На малка масичка имаше папка с жълт стикер, на който пишеше „Американско сиропиталище“. Взех я и започнах да я прелиствам. Дронски ме погледна въпросително.
— Наталия беше един от директорите на сиропиталището — обясних му аз.
Той кимна, а аз продължих да обръщам страниците. На последната някакъв отчет за парични средства имаше два подписа: „Почетен директор: Н. И. Вадим. Почетен финансов директор: Джоун П. Фаулър.“