Категоричността в тона й ме стресна. Погледнах я втрещено.
— А Наталия?
Старицата отвори очи.
— Тук усещам топлина, напрежение… Тя води битка, инспекторе. Наталия се бори…
— Значи е жива?
— Жива и ожесточена. Ожесточена в решимостта си да оцелее. Твоята русокоса Наталия няма да се предаде лесно. — Изведнъж замълча.
Поклатих глава безмълвно. Не, Наталия никога не би се предала без борба.
Старицата запали смрадливата угарка от самоделната цигара от пламъка на свещта. Около нея се изви дим със сладникавата миризма на махорка.
— Има и още едно — каза тя, зареяла поглед безцелно в пространството.
— Още едно отвличане ли? — Имах предвид Джоун Фаулър.
— И още едно преди това…
Гледах я напрегнато, без да говоря. Положението ми не позволяваше да си мисля, че е шарлатанка.
— А сега да видим картите — каза старицата, смачквайки фаса. Обърна най-горната карта пред себе си. От купчинката на Наталия. — Седмица. Не е добре. Да видим твоята карта, инспекторе. Бързо, бързо.
Обърнах осмица.
— Това не е лошо, не е лошо… — Тя се пресегна за горната карта в третата купчинка и я пусна на масата. Десетка пика със смачкани ъгли. Гневно заплю картата. — Той печели първата схватка. Бързо да видим следващата.
Почувствах настървението й, видях го в нейните гневно присвити тъмни очи.
— Хайде и ти. Този път ти обърни пръв!
Обърнах петица и я чух как изпухтя презрително.
— Трябва да извикаш по-силната карта. Това е акт на волята. По-силната карта е резултат на силно желание. Ето!
Обърна деветка купа от картите на Наталия. Погледнах към третата купчинка. Сега следваше неговата ръка. Тя се пресегна и обърна горната карта. Беше шестица спатия.
— Тя се бори успешно, както виждаш. Деветка срещу неговата шестица. — Старицата вдигна поглед някъде покрай главата ми. — Така е, както вече го казах. Вероятно някакъв път, или недалече от път. Там лежи нещо… трепка като крило на птичка.
— Нещо?
— Крило на рибарче. Синьо-зелено.
— Шал ли е? — попитах.
— Може би. То ще те заведе при нея. Надеждите за бъдещето на твоята Наталия сега са на кантар. Сега следва развръзката, инспекторе. Всичко зависи от последните карти, които ще обърнем.
Гледах като препариран как се движи ръката й. Едрите стави на пръстите й се белееха на фона на мургавата кожа. Обърна последната си карта с тържествен жест. Последната карта на Наталия — дама каро. Устните й бавно се разтегнаха в тържествуваща гримаса, под която се показаха дори венците на зъбите й.
— Тя ще се измъкне. Силна жена е тази Наталия… Чувствам енергията й. Ще избяга. Заклевам се.
Изцяло погълнат от сблъсъка, от борбата между картите, аз протегнах пръсти.
— Обърни твоята карта. — Кимна ми отривисто, впила очи в последната ми карта като сибирска белка в заек.
Обърнах вале спатия. Тя изръмжа гърлено.
— Не й помагаш много, инспекторе. Но тя направи достатъчно. Кълна се. — Замълча и бавно се пресегна към последната карта в края на масата. Неговата карта. — Освен ако, разбира се, последната карта не е поп. — Пръстите й се задържаха опрени върху шарения гръб на картата. — Тази ще ни каже всичко. Тази карта крие съдбата й.
— За бога — подканих я нетърпеливо. — Обърни я!
Тя я вдигна, погледна я и я хвърли с изкривено от отвращение лице. Ухилена вълча глава с шапка с пискюл и звънчета.
Жокер.
Обзе ме паника.
— Какво означава това? Какво означава това, за бога?
— Означава, че играта съвсем не е свършила.
— Играта ли?
— Говоря за картите. Този човек е хитър, похотлив, потаен, находчив… обременен от проклятието да мрази жените. — Замълча за малко. — Човек, който е възпитаван в нозете на господар. Но все още не е победил. Твоята Наталия не му позволява да се доближи до нея. — Старицата бе вдигнала високо длани с извити пръсти като птичи нокти. Почти крещеше от вълнение. — Борейки се за живота си, твоята Наталия успява някак си да задържи този мъж на разстояние!
В цялото ми тяло се плискаше адреналин на приливи и отливи, карайки ме да чувствам ту пламтяща надежда, те крайно изтощение в разстояние само на няколко секунди.
— Виждаш ли лицето му, по дяволите? Можеш ли да видиш лицето му?
— Само тъмен силует. Очертания на мъжко лице. — Тя заклати трескаво глава.
— Опитай се, за бога. — Наведох се през масата и я сграбчих за рамената. — Опитай! Висок ли е, нисък ли е, на каква възраст е?
— Ти си мислиш, че е непознат. Но той не е непознат. Виждал си лицето му. Кога? Преди колко време? Не мога да ти кажа.