Погълнах тази идея, без да я сдъвча. Нуждаех се от подхранващата енергия, която ми предлагаше.
— Така е, разбира се — отвърнах. — Нямаме доказателства, че той е нещо повече от един гнусен побъркан тип.
— Засега знаем, че става въпрос за две отвличания. Просто се придържай към това, шефе.
Бях готов да го прегърна. Понякога имам нужда от неговия непоклатим здрав разум също толкова, колкото и от ясновидството на старицата.
А може би проблемът ми беше, че имах нужда и от двете.
Прекарах една отвратителна и неспокойна нощ, измъчван от сънища. Поне пет-шест пъти Наталия и старата гадателка се сливаха в един образ и кикотейки се, „тя“ даже ме дари с любовните си ласки, преди да се събудя погнусен и дълбоко отчаян. По никое време през нощта бях на крака и въртях телефони до Сан Диего. Там денят още беше в разгара си, слънчев и зареден с оптимизъм. Долових в слушалката как медицински сестри от болницата „Скрипс“ се смеят, докато говорех с човека отсреща.
— Бих искал да направя справка за доктор Потанин, който преди време е завършил курсове по терапия в „Скрипс“ — помолих аз.
Чакането ми се видя безкрайно въпреки двете чашки водка, с които го направих по-поносимо, но резултатът в общи линии съвпадна с очакванията ми. Нямаше никакви данни за курсове по терапия, нито пък за докторат в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Пребиваването на Потанин в Съединените щати се оказа не толкова успешно, колкото го представяше той. Това не променяше реално положението, но поне показваше, че песимистичното мнение на Потанин за шансовете Наталия да е жива до голяма степен е аматьорска догадка.
Към пет часа вече бях под душа, странно свеж след белязаната с похот и смесване на лица нощ, неочаквано, невероятно сигурен, че днес ще я намеря.
Енергия пулсираше по всичките разклонения на нервната ми система. Малко след шест вече чуках на вътрешната врата в кабинета на Дронски с пластмасова чашка кафе в едната ръка, хамбургер и — боже, прости ми — сандвич с риба в другата.
— Ставай, Дронски, разкарай това животно от главата си, а още по-добре, изхвърли го през прозореца — провикнах се пред вратата. Отдръпнах се крачка назад, когато Дронски се показа с нестабилна походка и видях зад него В. И. Ленин, приклекнал така, сякаш пред градските порти напират варварски орди.
Оставих ги да закусят и отидох да търся Пински, който отговаряше за нощните дежурства. Аби беше в кабинета си и говореше по телефона. Пински стоеше прав, обърнат с лице към нея. Тя ме погледна и кимна към него.
— Какво има? — попитах го аз.
Долових вълнението на Пински, докато тътреше крака към мен като Квазимодо. Проговори със снишен глас:
— Може и да е поредният луд, шефе, а бог ми е свидетел, че тази нощ имахме работа с доста такива. Само че не приказва съвсем като луд.
— Кой е той?
— Някакъв фабрикант.
— И какво казва? — В кръвта ми кипеше оптимизъм. Сигурен бях, че днес ще е щастливият ден.
— Твърди, че е разпознал манекените, които показахме снощи по телевизията.
— Знае ли къде са направени?
Завъртя енергично глава над заоблените си рамене:
— Той ги произвежда.
— Ще отидем там — каза Аби, без да отделя слушалката от ухото си. — Тръгваме веднага.
Саша Руп беше елегантен. Днес, разбира се, елегантни руснаци се срещат по-често. Започнаха да се появяват по времето на Елцин с недодялани прически и ръсещи долари като пърхот. Но не след дълго костюмите им започнаха да стават по-добри, златните бижута — по-дискретни и дори бодигардовете им започнаха да използват френски одеколон. Руп, както ни разказа, посрещайки двете милиционерски камки на паркинга, бил забогатял благодарение на личната си инициатива. Когато бил на двадесет и две години, наел големия, неизползван вече от военните хангар за ремонт на хеликоптери. Разположен близо до северната магистрала, той се оказал идеален за неговата фабрика. За съветските му обитатели напомняше избледняла рисунка над вратата, изобразяваща голям боен хеликоптер, наклонен като за атака и изстрелващ ракети, които изписваха с двуметрови букви: „351-и боен вертолетен полк“.
Чернокос и черноок, с тънки мексикански мустаци, Саша Руп беше облечен в тъмен костюм и жилетка на тънки бели райета, с червен хастар и със затъкната в джобчето до ревера кремава копринена кърпичка. Ако бе започнал бизнеса си на двадесет и две, значи едва ли е било преди повече от четири или пет години. Но това, което ме заинтригува, беше името. Руп в никакъв случай не е обичайна руска фамилия.