— Когато бях ученик — казах аз, — в тридесет и шесто основно, тук, в Мурманск, в класа ми имаше едно момче с фамилия Руп. Лука… Лука Руп.
Саша се усмихна.
— Моят по-голям брат Лука. За съжаление не е съвсем пълноценен. Работи при мен.
Вървяхме към входа по бетонната писта почти в колона — Руп и аз малко по-напред, Дронски и Аби на опашката.
— Имал съм късмет, че съм изпаднал от примката на семейството още в ранна възраст, инспекторе. Майка ми е изпила последната си порция водка само няколко години след като съм се родил. Лука вече се е бил хванал на някаква работа. По-голям е от мен с четиринадесет години.
— Вашата съдба каква е била?
— Взели са ме в приют. Така му казват. В интернат, дом за отглеждане.
— А Лука?
— Измъкна ме оттам веднага щом това стана възможно за него. Отгледа ме и ме възпита така, както можа. Не мислете, че принизявам достойнствата на брат си. Лука е благороден човек. Чувствителна душа. Дайте му възможност да направи нещо за общото благо и той ще я грабне с двете си ръце.
— Както бихте постъпили и вие самият — казах аз, надявайки се да ми бъде простено за тази забележка.
— А нима не ви потърсих аз? — Усмихна се. — Моят принцип е… „Помагай, за да ти се помогне“.
— Имате нужда от помощ ли?
Бяхме стигнали пред главния вход — врата, изрязана в масивния портал на хангара.
— Имам нужда от известно разбиране, инспекторе. Причината да не успеете да откриете производителя на тези манекени е, че аз не съм регистриран като такъв. Една фабрика плаща данъци. А една образователна организация не плаща.
— Значи вие се водите образователна организация, така ли да разбирам?
Дронски и Аби ни настигнаха при вратата.
— Ние сме Мурманска балетна школа. Подготвяме ученици за постъпване на работа в западни балетни фирми.
— Данъчните вярват ли на това?
Той отново се усмихна, широко и непринудено.
— Естествено, имат нужда от редовно убеждаване… — Потри палеца и показалеца на едната си ръка. — Но са склонни към сговорчивост. Приемат, че производството на манекени е само съпътстваща дейност, че ги използваме като помагала в обучението. — Обърна се към Аби и я поведе напред. — Слушайте, в момента тук е кучи студ. Парното се скапа с помощта на брат ми Лука. Но кабинетът ми е със самостоятелна система. Обещавам ви уютна температура от двадесет и пет градуса. Ако желаете, ще можете да… — огледа с усмивка фигурата на Аби от главата до петите — се посъблечете.
Той отвори вградената в огромния портал врата и влязохме в едно внушително съоръжение. Високият близо двадесет метра покрив се извиваше в дъга и се спускаше до земята. От най-високите метални греди висяха избелели военни знамена от коприна. Цялото помещение бе опасано с три етажа балкони, като на горните два имаше редици от голи жени без коси, застинали в мълчаливи елегантни пози. Извърнех ли глава в някоя посока, те сякаш започваха да кръжат около мен. Едва се сдържах да не хлъцна, когато изведнъж си спомних за видените от гледачката призрачни женски фигури. Обзе ме неудържимо вълнение. Горях от желание да се обърна към Аби и да й разкажа… Успях да се спра в последния момент. За какво щях да й говоря? За виденията на някаква си бабичка, нищо повече.
Спуснах погледа си надолу. Най-долният балкон беше също толкова населен. Само че там фигурите бяха облечени и с перуки. Стояха облегнати на парапета с цигари в оцветените устни или пък стояха изправени с отметнати назад глави, все едно че оценяват високомерно външния вид на околните. В тази привидно пренаселена сграда се натрапваше усещането за тишина.
— На колко работници плащате? — попитах аз.
Той посочи към две портативни кабинки в отсрещния край на хангара и десетина метра дълга машина от оксидиран метал до тях.
— Шприца за латекс внесох по море от Норвегия. Той ангажира четирима оператори. За опаковането и дистрибуцията са нужни още шест. Две хубави момичета в канцеларията и това е всичко. Общо дванадесет. Това е едно малко и стройно предприятие.
— А каква работа върши брат ви тук?
— Попитайте го лично. — Той се обърна и се провикна към тавана на хангара. — Лука. Лука! Домъкни се тук за малко. Един стар познат е дошъл да те види.
Дронски се бе отделил от групата, за да разгледа манекените с балетни трика, които стояха подпрени реалистично на парапет за упражнения.
Аби отвори чантата си и подаде на Саша Руп подвързана със спирала папка.
— Разгледайте тези, господин Руп. Смятате ли, че са от вашето производство?
Саша взе папката от ръката й и я разтвори. Вътре имаше снимки в лице и гръб на манекените, изобразяващи Джоун Фаулър и Наталия. Перуките и гримът им бяха свалени и стояха изправени голи и бледи на черен фон. Аби ги погледна над рамото на Саша, след което вдигна намръщена очи към балконите над главите ни. Когато Саша затвори шумно папката, погледът й се върна на лицето му.