— Ще включа цялото осветление — казах с висок глас. Натиснах ключа и на тавана примигнаха луминесцентни лампи, след което заляха с грозна светлина голите манекени. Отвъд прекия обсег на тази светлина обвити в мрак рафтове, претъпкани с книги, буркани с бои, гърнета с четки, длани, ръце, ходила и тук-там по някой латексов бюст заедно с главата, опасваха всички стени.
— Лука Руп, помниш ли ме? — попитах аз.
Главата се извърна. Над иначе младото лице висеше вълнист посивял перчем.
— Помня те. Трийсет и шесто основно — каза той. — Стана на крака, с ръст малко над средния, слаб, с едри длани, всяка от които държеше по една тънка китайска четка. — Заповядай. — Докато вървях към него, той се обърна и се забави малко, за да остави четките в буркан на бюрото. Разбрах, че е човек, свикнал да разговаря с дълги, мълчаливи паузи. — Нали мога да се обръщам към теб с Константин? — попита през рамо.
— Разбира се. — Огледах обстановката наоколо. — Рисуваш с двете ръце едновременно.
— Според преданията най-добрите художници на китайски порцелан са умеели да работят с двете си ръце.
— На странно място работиш. Какво е това, ремонтна работилница ли?
Обърна се с лице към мен.
— Също и мястото, където живея. — Посочи към кушетка до голяма чугунена печка в един от ъглите, отрупан с книги. Над леглото висеше ловна двуцевка, окачена на кука.
— Това лупара ли е? — попитах аз. Италианска пушка за отстрелване на вълци. — Ловец ли си?
Посочи към вълча глава, окачена високо на стената:
— Ловувам, но не заради спорта. Вълците се хранят с горски дивеч. Примамвам ги, както правят работниците от дивечовъдните стопанства. Влача парче еленово месо.
— Оставяш месото на някоя поляна и чакаш на гюме, докато дойдат вълците?
— От ловната дружинка получавам по сто рубли за вълча глава. Така си допълвам изкараното от повредените кукли.
Той се приближи към мен, бършейки ръцете си с парцал. Под светлината на луминесцентната лампа видях, че това, което бях помислил за сив кичур, беше по-скоро русо, отколкото сиво, а лицето му, макар и все още сравнително младежко, ми се стори изопнато и напрегнато, когато ми се усмихна сдържано и с притеснение.
— Едно време виждах в теб божество — каза той и протегна коравата си кокалеста ръка. — А в твоя приятел, оня дребен и подъл побойник, Рой Ролкин, господар на подземния свят.
— В общи линии и сега си е такъв. С тази разлика, че за щастие властва над подземния свят в Будапеща.
— Мразех го. Но ме беше страх от него. От теб никога не съм се страхувал. Ти беше едър, но никога не си бил побойник. Виждал ли си се с Ролкин?
— Не по мое желание. — Какво друго можех да кажа за Рой? Нямах никакво желание да си призная, че съм разговарял с него през последните няколко дни. — Лука, налага се да поговорим. Знаеш ли каква е причината?
Отново последва дълго мълчание от негова страна. В крайна сметка отговори:
— Да. Разбира се, че знам.
— Имах предвид, че сигурно знаеш защо искам да поговорим за куклите.
— Да. Саша ми каза, че се е обадил в милицията. Видях ви от балкона. И теб, и тъмнокожата жена.
— Саша идентифицира двата намерени манекена като произведени в тази фабрика.
— Никой друг не ги произвежда.
— По всяка вероятност са придобити чрез покупка от тази работилница.
Той закима съвсем бавно:
— И сега искаш да кажеш, че аз съм виновен, задето съм ги продал на някой, който е извършил това ужасно нещо? — Очите му се стрелкаха като на вълк в капан.
— Не става въпрос за това, Лука. — Неволно отново станах онова срамежливо, нервно дете отпреди тридесет години. Момчето, което стоеше настрана, защото не желаеше да се включи в групата пишлигари, които Рой учеше как да мастурбират. — Искам само да знам имаш ли някакъв регистър на продажбите.
Заклати глава още преди да се изкажа.
— Саша категорично не иска да се води никакво счетоводство. Казал ми е да продавам само срещу заплащане в брой.
— А кои са купувачите?
— Притежатели на малки магазинчета, понякога художници или скулптори…
— Предимно местни хора?
— Хора, които идват откъм града. Купуват части или понякога цели дефектни кукли. Аз рисувам и ремонтирам най-слабо повредените.
— Колко цели кукли си продал през последната година?
— От работилницата ли? Може би тридесет-четиридесет. Дали има и толкова. Саша ми позволява да задържа парите. По този начин ми плаща.
— Тридесет или четиридесет? — Вдигнах лице към тавана. — Значи познаваш повечето от клиентите си.
— Повечето ли? Да, предполагам, че ги познавам.
— Господи. Започвай да пишеш.
— Сега ли?
— Сега, Лука. Искам да ми направиш колкото можеш по-пълен списък. На всички, които са купували през последните няколко месеца.