— И за частите ли се отнася?
— И за частите, ако от тях може да се сглоби цяла кукла.
— Ще трябва доста време.
— Не разполагам с време, Лука. Знаеш защо.
Погледна ме напрегнато, чувстваше се неловко да продължи разговора.
— Заради жена ти… Втората ти жена — каза най-после той.
— Да. — Бях забравил, естествено. Той би трябвало да познава първата ми жена, Юлия, от детските години в тридесет и шесто основно училище. — Започвай да пишеш, Лука. Още сега.
Той пристъпи заднишком към бюрото си и едва не събори настолната лампа. Хвана я в последния момент и седна вдървено на стола.
— Спомняш ли си какво си правил миналата събота вечерта? — попитах.
— Сигурно съм бил тук. Да, тук съм бил.
— В събота вечерта. А през нощта?
— Дали не бях на лов? Да, възможно е да съм бил на лов в гората.
— Успя ли да убиеш вълк тогава?
— От две седмици не съм убивал вълк.
— И, естествено, онази събота си бил сам.
— Винаги ходя сам на лов, Константин. Всичко правя сам.
Кимнах разбиращо и казах:
— Ще се върна за списъка след десет минути. Прерови спомените си така, както майка пощи главата на детето си за въшки.
— Ще го направя… — Сложи бележник на бюрото и започна да пише.
Тръгнах към вратата. Не бях направил повече от крачка-две, когато почувствах неприятна като електричество тръпка да пълзи нагоре по гърба ми. Стигнах до вратата и изключих луминесцентното осветление. Лука продължаваше да седи зад бюрото и настолната лампа светеше директно в лицето му. Той обаче не сваляше поглед от мен.
— Сетих се за нещо, което ми спомена Саша — казах аз. — Какво е принудило семейството ви да се изсели от Ростов?
— Знаеш как стават нещата с решението на някое семейство да смени местожителството си. По причини, които са изглеждали важни в дадения момент. Вече не си ги спомням. Тук, на север, винаги има повече работни места. Хората не си падат по студа.
Това не беше цялата история. Не обясняваше причината, заради която на семейството не му е провървяло в Ростов.
— А останалото, Лука? — попитах аз.
Извърна глава встрани към силната лампа на не повече от педя от очите му. Тръгнах бавно към него с ръце в джобовете на балтона и се спрях на десетина крачки от него. Упорито не обръщаше глава към мен.
— Защо стана така, Лука? Защо дойдохте в Мурманск?
Погледна ме и започна да примигва с толкова невинни очи, че веднага ми напомни за бухал. Но бухалът не е невинно същество, нали? Той е жесток хищник.
— Заради една семейна трагедия — отвърна той. — Напуснахме Ростов малко след като умря сестра ми. Майка ми ме доведе в Мурманск, където поне имаше двама-трима роднини.
— И тук се роди Саша.
— Така и не разбра кой е баща му. — Изкриви устни в кисела гримаса. — Не вярвам и майка ми да е знаела. Поне не е знаела със сигурност. Почина скоро след като Саша се роди.
Кимнах към листа пред него.
— Напиши го колкото можеш по-бързо. И колкото можеш по-подробно. Разчитам на теб, Лука.
Кабинетът на Саша се различаваше коренно от разхвърляното гнездо, което си бе създал Лука. Заемаше по-голямата част от едната от добре отоплените постройки, които ни показа, и беше обзаведен в новоруски стил. Абсолютно всичко вътре беше от Норвегия или Финландия. Предпочитаните материали бяха палисандрово дърво, хромирана стомана и черна кожа.
Момиче, чието име се оказа Неса, остави табла с кафе върху бюрото на Саша, който я проследи мълчаливо с поглед как потропва с високите си токчета по брезовия паркет. Когато вратата се затвори след нея, той започна да ни подава чашите с кафе.
— Казвате, значи, алибита? — Поднесе чаша на Аби. — За всички, които работят тук!
Тя взе кафето от ръката му и отказа с поклащане на глава предложените мляко и захар.
— Именно, господин Руп. Следобед ще изпратим работна група. Разпитването на дванадесет работници няма да отнеме много време.
Саша Руп изпъна бузата си с език, ужким замислен.
— Трябва да ви кажа, че моето малко и стройно предприятие ползва услугите на около двадесет младежи от казармите на военновъздушните сили, покрай които сте минали, идвайки насам.
— За каква работа ги използвате, Саша?
— Нали знаете как е, инспекторе. Министерството на отбраната не е в състояние да плаща на генералите си, а генералите не могат да плащат на обикновения „Иван“. Така че се получава нещо като служба на обществото. Преди време те са обслужвали тази площадка за ремонт на хеликоптери. Сега секат дърва за отоплението на хангара, разтоварват гранулата, който внасяме от Финландия. Вършат хамалската работа.