— Да, разбира се — успях да отговоря в крайна сметка.
— Имаш ли резервни ключове?
Бръкнах в джоба си и извадих ключодържателя.
— Ти няма ли да бъдеш там? Изглеждаш като пребит от умора.
В момента имам нужда само от едно, казах си наум, да пийна нещо. На нея обаче отговорих:
— Първо ще се отбия в „Лермонтов“. Искам да задам на Потанин няколко въпроса.
Когато ме пусна в кабинета си, Потанин гледаше телевизия — „Том и Джери“, което го накара да се почувства неловко.
— Бива си ги — казах аз. — Точно както в живота. Злодеят винаги си получава заслуженото наказание. — Той ме погледна начумерено. — Поне действат отпускащо.
Изключи телевизора и продължи да ме гледа нахално в очите, вече забравил за моментното си объркване. Отново ме впечатли наглостта на този човек.
— Искам да знам как сте получили научните си степени — казах аз.
Усмивката му леко увисна.
— Хайде, докторе, разкажете ми всичките подробности.
— Ако искате да ви сътруднича в тази загубена история…
— Загубена история? Така ли я наричате?
— Това е просто механична фраза, нищо повече. — Погледна ме в очите. — Какво искате да знаете?
— Никаква научна степен не сте защитили в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.
— Първата си научна степен взех в Московския университет. Втората получих в Калифорния.
— В Калифорнийския университет?
— Отидох в Калифорния да довърша образованието си.
— В университет в Калифорния, но не и в Калифорнийския. По-точно в колежа Ръскин Холмс — казах аз.
— Кандидат-студентите там ги прецеждат през много гъсто сито.
— Доколкото съм информиран, ги ловят с мрежи по улиците.
— Да ме обиждате ли сте дошли?
— И не сте защитили никаква професура в „Скрипс Мемориъл“, прав ли съм? Моят източник на информация ми каза, че сте работили като чистач две години, през две хиляди и осма и две хиляди и девета. Издигнали сте се до ръководител на хигиенното звено в родилното отделение и следоперативната реанимация.
— В свободното си време се занимавах с научна работа. В Калифорния има много пътища за самоусъвършенстване. Не е необходимо да запишеш официална аспирантура.
— Защо не ни казахте, че в терапевтичните си сеанси използвате произведени от Саша Руп латексови манекени?
Очите му започнаха да се въртят трескаво в търсене на бутилка.
— Не ми дойде на ума. Не съм ги виждал тук от месеци, даже от години.
— Но сте поръчвали да ви ги доставят.
— Не. В „Лермонтов“, както вероятно знаете, все още се използва старата съветска система на централно снабдяване. Купували са ги година или две преди да стана завеждащ тук.
— Кой ги е поръчал?
— Един господ знае. Централното снабдяване е измислено, за да се елиминира и най-малката възможност за носене на отговорност, това ви е известно. Сигурно има поръчка отнякъде. Но е подписана от комисия, ако изобщо е имало такава.
— Как можем да проверим дали не липсва някоя?
Изсмя се:
— В „Лермонтов“, ако нещо не е заковано с пирони, значи го няма. Би трябвало да знаете това.
— Използвали ли сте ги някога?
— Не. Някои от подчинените ми колеги сигурно ги използват. Аз не го правя.
Изгледах го злобно, отчаян от безпомощността си.
— Просто го приемете, инспекторе. И като говорим за латексови кукли, виждал съм, че намират приложение на много други места. В магазини за модни облекла, дори в художествени галерии. Тук, в крилото на психиатрията, погледът ми не е попадал на такова нещо от месеци. Ето защо просто не ми дойде наум за тях.
— Обсъждахме отвличания, след които са оставени латексови кукли, облечени в дрехите на жертвите, а вие ме убеждавате как обстоятелството, че имате същата марка кукли тук, в клиника за криминално проявени психопати, изобщо не ви е дошло наум?
— Вие ли водите разследването?
— Официално не, но на практика е така. Ръководител е агент Кънингам. Защо питате?
— Кажете на вашата американка, че си губи времето, като търси тук. Водя си специален регистър на настанените пациенти. Тези хора са под двадесет и четири часово наблюдение. На никого от регистрираните в списъка не се разрешава да напуска крилото на психиатрията по какъвто и да е повод. По-добре е да се порови в списъка на хората, които са прекрачвали този праг преди аз да стана директор тук. В годините на гражданската война психиатричното отделение е било закрито и пациентите са били освободени, известно ли ви е това?
— Мобилизирали са ги за отбраната на града.
— И след края на войната са оставени на свобода. По улиците днес се разхождат безконтролно десетки мъже, които са заплаха за всяка жена в Мурманск.