Направих каквото ми каза. А откъде, боже мой, знаеше за Кери Грант?
Върнах се след три минути облечен в халат и без пистолет.
— Нали нямаш нищо против да оставя тези неща тук? — попита тя, връщайки се към стила си на агент от ФБР. — Опитах първо със звънеца, но никой не ми отвори.
— Свободната спалня е отсреща. — Вдигнах куфарите й и ги пренесох по коридора. — Не е обзаведена много разкошно.
— Достатъчно е стените да не са окичени с излезлите на мода днес свастики — каза тя, следвайки ме.
— Можеш да бъдеш спокойна. Какво ще кажеш за едно питие?
Тя пусна палтата върху леглото.
— Не, благодаря. Долу ме чака Майлс Бриджър. Може би по-късно, ако не си заспал. — След секунда добави: — Много съм ти задължена, че ме прие да се настаня тук.
Изпратих я до вратата и се върнах в кухнята за бира. На масата имаше бял лист, затиснат с бутилка шотландско уиски. На листа с едри букви бе надраскано на ръка следното: „С безкрайна благодарност от черното маце.“
Направих си сандвич от навлажнен на пара хляб и наденица. Взех кутийка бира и след като се поколебах, бутилката уиски заедно с подходяща чаша. Отидох в хола и сложих всичко на масичката пред дивана. Продължих да стоя прав до нея още около минута.
Правило ли ви е впечатление, че всички големи детективи в западните романи непременно се мъчат с някакви смътни спомени? Къде ли го (или я) е виждал? А, да… чернокосото момиче на снимката от тържественото връчване на дипломите в Оксфордския университет… Високият младеж в средата на снимката с група млади хора около барбекюто в Мартас Винярд… Лицето с белега от сводката на полицейското управление в Лос Анджелис. Ина всичките очите им винаги гледат право в теб… При тези западни детективи става така, че нещо затулва спомена, но съвсем скоро всичко излиза на повърхността с шеметна скорост. Ето така става на Запад.
Седнах на дивана.
Истината е съвсем различна. Човешката памет има много по-фина селективност от която и да е написана до момента компютърна програма, но си има и недостатъци. Информацията може с години да се съхранява на части в различни депа на мозъка ни, без да предполагаме какво ще предизвика електрическата искра, която внезапно ще ги свърже. Казано по друг начин, някои мозъци загряват твърде бавно и имат голям късмет, ако това изобщо стане. Такъв е и моят.
Станах и прослушах телефона за получени съобщения. Имаше две. Рой искаше да му се обадя в някакъв хотел в Хелзинки. А госпожа Баданова се интересуваше дали има нещо ново по случая. Изтрих съобщението на Рой, без изобщо да му обърна внимание.
Що се отнася до госпожа Баданова — съзнавах, че трябва да й се обадя, но ми липсваше достатъчно воля или може би сила.
Седнах тежко на дивана. Подчинявайки се на моментното си хрумване, което ми се стори почти гениално, аз взех оставеното от Аби уиски и обърнах на екс три чашки. Това беше единствената ми надежда да заспя тази нощ.
Но докато пъхах пръста си в халката на бирената кутия, отново се замислих за паметта и загадките й. Един от онези необясними електрически заряди изпусна искра и направи дъга от едно кътче в мозъка ми към друго. И връзката се получи.
Руп. Нещо бе прещракало за хилядна от секундата в тази посока. Опитах се да насиля мислите си в посока три-четири секунди назад. Искрата бе проблеснала ярко за миг, преди връзката да се разпадне.
Отхапах няколко пъти от сандвича, но беше много влажен и не ми хареса. Уискито постепенно притъпяваше сетивата ми. Опитах бирата и после обърнах още едно уиски. Седейки пред загасения телевизор и отпивайки от бирата, аз се мъчех да си пробия път назад във времето. Руп. Бях зърнал нещо за частица от секундата, но моят патешки ум го беше изпуснал. Предадох се пред блуждаещите електрически токове на спомените за кратките две години съвместен живот с Наталия. До мига, в който я видях за последен път в събота вечерта, когато губернаторът ме покани в библиотеката си и аз я погледнах, а тя ми отвърна с кратко повдигане на вежди — толкова чистосърдечно, многозначително, окуражаващо. Не, не е възможно да е крояла планове да избяга от мен само десет минути по-късно — нито заради Джоун Фаулър, нито заради когото и да е. Никога.
Седях на дивана, пиех бира и изобщо не виждах развръзката на тази злополучна история… Двеста войници претърсваха „Северен залив“ дори в момента, в бившия женски манастир бе настанен извънреден щаб с предостатъчно персонал. Иля Дронски — човекът, на когото можех да разчитам най-много, бе пристигнал от Москва. Той и заемаща висока длъжност във ФБР агентка ръководеха издирването на Наталия. Можех ли реално да направя нещо, което те не биха могли?