— Късно е — каза той по-скоро боязливо, отколкото с агресия. — Какво те интересува, Константин?
— Твоят микробус — отвърнах, сочейки с палец над рамото си към белия фолксваген, паркиран между хангара и бараката на Лука Руп. — Във фургона му има нещо.
Видях как физиономията му става недружелюбна.
— Нещо ли? Какво?
— В теб ли са ключовете? — Проследих го с поглед, докато ги вадеше от задния си джоб, и ги грабнах от ръката му. — Хайде да отидем и да видим.
— Чакай да си взема палтото.
— Няма нужда. Ще се забавим само минутка.
Тръгнахме към белия микробус.
— Тази вечер застрелях вълк — каза той в опит да обясни онова, което предполагаше, че може да съм видял през полуотворената врата. — От Съюза на ловците изискват да им занеса главата, за да ми платят.
Кимнах с разбиране и тръгнахме към задницата на микробуса.
— Не ми разказа нищо за Ростов, Лука — казах уж колкото да подхвана разговор.
Той започна да примигва.
— Разкажи ми сега.
Трепереше, понеже беше без палто.
— За Ростов ли? Какво толкова има да ти разказвам?
— За времето, когато си живял в Новочеркаск, Лука. За Елена.
Сепна се насред крачката си, но после продължи да върви с наведена глава.
— Това беше много отдавна — измънка той. — Майка ми работеше в завода за шампанско. Саша не беше роден.
— Искам да чуя за Елена.
— Сестра ми Елена… Умря там, в Новочеркаск.
— Била е убита.
Спря се на място.
— Не знаем със сигурност. — Лицето му се кривеше, готов бе да заплаче. — Може и да е избягала. Може да е била отвлечена. Така и не разбрахме какво точно е станало.
— Била е отвлечена — казах безцеремонно. — От вашия съсед Андрей Чикатило.
Погледна ме, мигайки бързо, устните му се движеха.
— Същият Чикатило, който е убил повече от петдесет души — не се отказах аз. — Главно момичета на възрастта на Елена.
— Да.
— След като сестра ти изчезна, след като я е убил, колко време продължихте да живеете под апартамента на Чикатило?
Усетих, че съм улучил оголен нерв. Той пое дълбоко въздух през зъби и отговори:
— Почти една година.
— Всеки ден ли го виждаше?
— Тогава още не знаехме нищо за него. — Погледна ме в очите. Не желаеше да говори, но знаеше, че няма избор. — Показваше съчувствие. Идваше долу при нас. Търпеливо слушаше, докато майка ми говореше за Елена. — Лука Руп повдигна рамене и потръпна. — Понякога ни носеше малки торти. Или цигари за майка ми. За да облекчи мъката й.
Последва продължително мълчание. Сигурен бях, че има вина за нещо. Иначе защо щеше да крие историята толкова години?
— Ти харесваше ли Чикатило? И с теб ли се държеше мило?
Започна да диша тежко, все едно че току-що е участвал в надбягване.
— Да, държеше се мило.
— Даваше ли ти подаръци?
Дъхът вече свистеше между зъбите му.
— Какво е това? — Спря се със стиснати устни. — Какво правиш? — Погледна към микробуса. — Какво означава това? — Очите му примигваха уплашено. — Каза ми, че има нещо в микробуса.
Отключих задната врата. Той вече трепереше на мощни, неконтролируеми тласъци. Черното поло не беше в състояние да го защити от нощния студ.
— Виж сам — отвърнах и отворих вратата.
Той се приведе напред и започна да се взира в мрака. Когато стигна границата на равновесието, аз го изритах силно с коляно, като по този начин го натиках във фургона на микробуса.
Чух изплашения му вик, зърнах за момент лицето му и тогава, докато се търкаляше по железния под, затворих рязко вратите.
За момент останах неподвижен на мястото си. Пределно ясно съзнавах каква граница прекрачвам. Извадих от джоба си бутилката уиски на Аби, която носех за всеки случай, отвинтих капачката и буквално напълних устата си. Той заблъска с юмруци по железните стени на микробуса. От мястото, където бях застанал, чувах само приглушените му крясъци, без да ги разбирам. Отидох бавно до предницата на колата, седнах зад волана и запалих мотора. Извърнах глава назад и го видях, по-точно тъмните очертания на лицето му, през металната решетка на вътрешното прозорче.
— Какво правиш, Константин? — Гласът му прозвуча през металната решетка като изтерзан шепот. — Какво ще правиш с мен?
Бях се върнал мислено назад във времето към онзи момент, когато Лени отметна зеленото платно от трупа на Джоун Фаулър с цинично неподходящия си танцов жест и тананикане. Обърнах се към Руп зад решетката.
— Ще се попързаляме — изсъсках в лицето му. — Ще се пързаляш дотогава, докато плътта и кокалите ти се разпаднат. Ще се пързаляш, докато ми кажеш какво си направил с жена ми.