— Ти си ги познавал — казах аз. — Познавал си Джоун Фаулър. Познавал си Наталия…
— Да.
Почувствах неудържим прилив на сила. Хвърлих го долу. Направо можех да пробия леда с него.
— Спри се, за бога… — Започна да се моли той с разбитите си устни. — Спри! Ще ти кажа.
Отдръпнах се и го огледах отвисоко. Хлипаше и повръщаше на снега. Надигна главата си съвсем бавно. Отвори с мъка очите си, примигна и погледна право в моите.
— Грешиш, Константин.
Посегнах да го хвана за гърлото. Той се отдръпна, пазейки се с длани.
— Никога не бих сторил лошо на жена ти — каза той с равен глас, доколкото това беше по силите му. — Кълна ти се, че не бих посегнал на доктор Вадим.
— Ти си я познавал — казах аз с обвинителен тон.
— Разбира се, че я познавах. Аз работех за нея. — Главата му отново клюмна напред.
В този момент, приятели, струва ми се, изпитах първото си ужасяващо съмнение. Гледах съсирената черна кръв в косата му, охлузеното и насинено чело. Наистина ли бях сторил всичко това на невинен човек? Взирах се в него и в този момент дори бях на ръба да му се извиня. Вместо това заложих на досегашната си позиция. Наведох се напред и сграбчих с две ръце напоената с кръв предница на пуловера му. Сега сила ми даваше страхът — страхът, че може да не съм прав.
— Разкажи ми — изкрещях в лицето му.
— Запознах се с жена ти, с доктор Вадим, чрез Джоун Фаулър. Те ме наеха.
— Наели са те? За каква работа? — Продължавах да го държа, но усещах, че захватът ми отслабва заедно с увереността.
— Да карам микробуса.
Самообладанието ме напусна така, сякаш ми изтече кръвта.
— За какво, дявол да го вземе, им е трябвал микробус?
— За децата. Да превозват децата.
Студеният въздух бодеше в очите ми.
— Какви деца?
Той ме погледна изплашено. Защо ли пък трябваше да ми сервира всичко наведнъж?
— За децата, които отвличаха — отговори той.
— Отвличаха! — Погледнах го втрещен. Нямам представа колко дълго съм гледал разнебитеното му лице. Знам само, че усещах как в мозъка ми се върти виенско колело.
Вдигнах го на крака и затръшнах вратите. Той се облегна на стената на микробуса с отпусната назад глава и отворена уста. Около слепоочията му вече се оформяха тъмни синини, от едната ноздра висеше съсирек кръв. Вече всичко ми подсказваше, че ще трябва да направя най-унизителното извинение през живота си. Но още не бях готов да го направя.
— Качвай се в микробуса — казах. — На предната седалка.
Беше му трудно да го направи и аз го подхванах за едната ръка, помагайки му да се настани на дясната седалка. Заобиколих от другата страна и седнах до него. Беше се превил напред и дишаше тежко.
— Болят ме ребрата — каза той.
В мен бушуваха толкова различни и объркани чувства, че не можех да им хвана края. Какво значение имаха в момента няколко спукани ребра?
— Искам да ми кажеш всичко, до най-малката подробност, мамка ти — казах и запалих мотора. — Говори, Лука. От това зависи животът ти.
25.
Снеговалежът беше престанал, а луната отново се бе показала между разкъсаните облаци и осветяваше големия самотен паметник на „Альоша“, издигащ се над езерото. Карах бавно отчасти заради изтощението и разкъсващите ме емоции, отчасти, за да не изпусна нито дума от това, което говореше Руп, надвиквайки шума от мотора.
— За първи път се срещнах с Джоун Фаулър точно след последната Коледа. Бях видял рекламен плакат за обсъждания и семинари за американския начин на живот, които щели да се проведат в американското консулство, в стария женски манастир. Имах огромно желание да науча нещо повече за Запада и започнах да посещавам лекциите.
Усилието да изговори дори тези изречения беше прекалено много за него и той избърса с ръкав кървящия си нос, след което отново сви ръце около бодящите го ребра, но продължи:
— След втората или третата лекция, вече не помня коя, но беше за децата в Съединените щати. Джоун Фаулър ме покани да остана след лекцията да изпием по кафе. Беше заинтригувана от въпросите, които й бях задал накрая. Във фоайето има машина за кафе.
— Тогава ли се срещна с нея насаме за първи път?
— Да, разбира се — простена той.
— Беше ли виждал Джоун Фаулър, преди да започнеш да посещаваш лекциите й?