— За какво говориш?
Говорех за онзи, който ги е следил. Дали е бил Руп, мъкнал се първо подир Джоун Фаулър, а после и подир Наталия?
— Знаеше ли кой ще чете лекциите?
— Знаех, че е американка, която се казва Джоун Фаулър. Нищо повече не знаех.
— Не ти е било известно къде живее, апартамента на улица „Манделщам“ например?
— По-късно научих тези неща, да. Но по онова време не знаех нищо за нея, Константин. Откъде можех да зная? Тя беше само едно име от плаката. Джоун Фаулър не означаваше нищо повече за мен.
Дишах толкова тежко, колкото и той.
— Добре — казах. — Пили сте кафе след една от лекциите.
— Тя беше искрена жена, Константин.
— Искрена?
— С искрени емоции. Тя наистина обичаше децата. В лекцията си говори за многото чернокожи деца, които живеят в абсолютни гета в големите градове на Америка, както и за милионите привилегировани деца в същите градове. Чувствах, че представя една откровена картина. Това имах предвид, като казах искрена.
Погледнах го за момент и после пак се вторачих в тесния път пред нас. С всяка измината минута той все по-малко се покриваше с представата ми за убиец. В гърлото ми заседна буца — не от съжаление, все пак бях на път да науча какво се е случило, а от срам заради метода, който бях използвал.
— Хайде — казах по-грубо, отколкото ми се искаше. — Продължавай. Кога я видя пак?
— Почакай… — Вдигна длан. Стичащата се по пръстите кръв ме накара да потръпна. — Има нещо съществено. Казаното от мен по време на дискусията за децата явно я е впечатлило.
— Какво си казал?
— Детството ми беше трудно, Константин. Не е необходимо да обяснявам повече от това. Не беше само смъртта… убийството на сестра ми. Както и да е, стига по този въпрос. Разговарях с Джоун Фаулър чистосърдечно. Тя поиска да й разкажа за себе си и аз й обясних къде работя, че съм шофьор на микробус във фирмата на брат ми. Усетих, че се интересува от мен.
— Че се интересува? В какъв смисъл?
— Първоначално не можах да разбера. Една вечер след лекцията ме покани в кафене. Разговаряхме дълго и пихме чай. Тогава ме попита дали ще се наема с една транспортна услуга. Не за консулството, а лично за нея. За нея и доктор Вадим.
— Не ти ли обясни какво ще правиш?
— Предупреди ме, че може да е опасно. Но обеща да плати добре.
— И жена ми е участвала в това?
— Нещо повече, тя беше лидерката. Първата работа, която свърших за тях, беше да взема доктор Вадим и шест деца от комплекс „Южен залив“ и да ги закарам до норвежката граница.
Зяпнах го с отворена уста. Най-близката точка от норвежката граница беше на сто и петдесет километра от Мурманск в двете посоки. Ако Лука говореше истината, това сигурно бе станало през една от нощите, за които Наталия ми е казвала, че е на спешен случай извън болницата.
— Колко пъти си им осигурявал транспорт?
— Само през онази, първа нощ с доктор Вадим и в съботата, когато… Миналата събота.
— Какво се случи, когато пристигнахте на границата?
— Посрещна ни група мъже.
— Руснаци ли?
— Мисля, че бяха норвежци. Екипировката им за студено време беше от най-добро качество. Аз седях в микробуса твърде далече, за да чуя говора им. Взеха децата, прехвърлиха ги на теглена от коне шейна и потеглиха през гората и границата.
— А децата откъде бяха дошли?
— Така и не разбрах. Знам само, че на някого е платено добре за тях.
— За тях е било платено? Искаш да кажеш, че са били купени? От кого?
— От бивши войници. Дезертьори може би или анархисти. Водачът им се казваше Веня. — Изправи главата си нагоре. — Знам само, че имаше пари, които си смениха притежателя. Доктор Вадим или американката, както беше последният път, носеха пачка с банкноти от по сто долара.
Направо онемях. Наталия е имала живот, за който не знаех нищичко. Нямах дори зачатък от представа каква е била целта й. Знаех само, че към болката и страха от загубата се прибави и болката, че съм бил държан в изолация.
Огромният хангар на бившия 351-и вертолетен полк се появи от дясната ни страна. Минах през предния двор, заобиколих хангара и спрях пред бараката на Лука.
Седяхме в бараката на половин метър един от друг. Лампата осветяваше зловещите неподвижни фигури на жени от латекс. Вълчата глава беше покрита с черен плат. Разходих поглед по рафтовете с книги зад кушетката му.
Беше измил лицето си, но синините под очите му започваха да се подуват.
— Навремето бях учител — каза той, забелязвайки, че поглеждам към вълчата глава. — Преподавах руска история и древна славянска митология, датираща много преди идването на християнството.