Посочих масата с кимване.
— И какво символизира вълкът в древните митове?
Той сви рамене.
— Вълкът е символ на водач. Той крепи равновесието между доброто и злото.
Прозвуча ми като ехо от думите на старицата и ме полазиха тръпки по гърба. Но трябва да призная, от това не следваше, че Лука Руп е убиец.
— Вярваш ли в тези неща?
— В тях намирам отдушник — отвърна той.
— Отдушник?
— Да. Аз нямам приятели като теб, Константин. Аз съм същото момче, което познаваш от трийсет и шесто начално училище. Изградил съм си въображаем свят. В древните славянски митове и танци намирам свобода. В моя въображаем свят се чувствам защитен.
„Не и от мен“, помислих си.
— Разкажи ми за нощта на последната събота.
— Излъгах те — каза той.
— Това ми е ясно.
— Трябваше да се закълна да не казвам на никого за това, което правехме. Каквото и да се случи. Това бяха думите на доктор Вадим. Освен това се страхувах. Знаех, че онова, което правехме, е незаконно.
— Хайде, разказвай.
— В събота следобед отидох в апартамента на Джоун Фаулър по предварителна уговорка.
— В колко часа?
— Срещата беше в четири и половина, но доктор Вадим нямаше възможност да дойде…
— Не…
— Изпрати съобщение на Джоун Фаулър. За произшествие на пристанището и необходимост от медицинска помощ.
— Но двамата с Джоун Фаулър осъществихте срещата.
— Да. Уговорихме се за действията си. Във всеки случай доктор Вадим нямаше възможност да участва тази нощ. Трябваше да присъства на частен прием в Градския съвет.
Всичко това беше безспорно вярно.
— И какво стана после?
— Някъде около шест часа Джоун Фаулър и аз потеглихме с моя микробус.
— Към „Южен залив“?
— Нали знаеш старите кораби?
Всеки ученик в Мурманск е слушал разкази за бомбардировката на Луфтвафе над пристанището през Великата отечествена война. И за потопяването на търговските кораби, които са били извлечени и наредени по течението на реката.
— Знам ги — отвърнах. — Слушал съм за тях.
— Тези кораби са празни, изядени от ръжда… Десетки са. — Прекъсна, за да си поеме болезнено дъх. — В средата на един трюм гореше голям огън. Виждах светлината му през дупки по широката палуба. Останах в микробуса. Джоун Фаулър си взе чантата и отиде на кораба сама. След няколко минути се върна, следвана от група деца. — Отново прекъсна. — Процедурата беше добре отработена. Американката и жена ти са правили това нещо много пъти.
— Сами?
— Да, само двете.
— А защо са решили, че имат нужда от теб?
— Започнало да става трудно… — Стрелна ме с поглед. — Ставало е трудно за жена ти да излиза нощем.
Без да разбера, че не е свързано с болницата. Вдигнах бутилката с уиски към устата си. Отново ме връхлетя мисълта, че Наталия е правила всичко това, докато съм спал или съм придремвал пред телевизора. Несъзнателно подадох бутилката на Лука Руп.
— Онази нощ — продължи той — аз чаках на шофьорската седалка, докато отзад Джоун Фаулър увиваше децата с одеяла. Бяха шест или седем, пак като онези от предишния път.
— Момчета ли бяха или момичета?
— Бяха съвсем малки. Главите на всичките момчета бяха остригани.
— А момичетата?
— Със съвсем къси коси.
— Като стригани немного отдавна? Дали не са взети от детски лагер за поправителен труд? — Веднага се сетих за татуираното зелено „К“ на ръцете на намерените в Съединените щати мъртви деца.
— Казаха ми, че помагат на децата. Нищо повече не знам.
Замълчах объркан.
— Остригани глави. В този район има изобилие от детски каторги… — проговорих, разсъждавайки на глас.
— Хората наричат Кола „Детския Гулаг“ — съгласи се той.
Поклатих глава:
— Жена ми щеше да ми каже.
Той ме погледна с полуусмивка на охлузените устни:
— Че участва в отвличането на деца от държавни трудови лагери?
— Не знаеш това със сигурност.
— Чух достатъчно реплики в задницата на микробуса. Каквато и цел да е имала, операцията беше противозаконна. Как би могла доктор Вадим да сподели такава тайна с инспектор от милицията?
Исках да възразя, да му кажа, че между мен и Наталия нямаше тайни. Но вече разбрах, че е имало. Самата Джоун Фаулър бе пазена в тайна.
— Да се върнем отново на съботната нощ — казах аз.
— През цялото време децата бяха изплашени, понякога плачеха. По тази причина американката оставаше отзад при тях през цялото пътуване до норвежката граница.
— И какво се случи в събота? Нещо се е объркало.
— Беше нощта със снежната буря, ако си спомняш. Обстановката на магистралата за Каневка беше много лоша.
— Помня.