Никога през живота не ми бе минавало през ума, приятели, да откликна на благоразположението на някоя котка. Но този път проявих истинска слабост. Огледах коридора. Вратите на всички кабинети бяха затворени; дори бученето на гласове в общия кабинет се чуваше съвсем слабо. Погледнах котарака. Вдигнах ръка не по-високо от височината на кръста си и разтворих длан.
С нещо, което можеше да се възприеме както като триумфираща усмивка, така и като самодоволство, В. И. Ленин продължи по пътя си.
Дронски и Аби бяха в нейния кабинет, пиеха кафе. Облечен в сиво-кафявия си костюм и сини боти, той стоеше прав, облегнал гръб на стената. Тя седеше на фотьойл до бюрото, преметнала заоблените си колена едно върху друго, и полюшваше на пръстите на крака си черна кожена обувка с висок ток. Мислех, че ще ми е непосилно трудно. Странно обаче, всичките извинения, които не успях да изкажа пред Лука, сега, докато си признавах пред двамата какво съм направил, не ме затрудниха.
— Божичко, как е той? — попита Аби, след като разказах с подробности за пързалянето с белия микробус под каменния поглед на Альоша.
Въздъхнах дълбоко:
— Натъртен е. Няма нищо счупено според мен. Най-много да има пукнато ребро. Извадих късмет. — Поколебах се. Исках да си кажа всичко, за да ми олекне. — Можеше да го убия. Като нищо можех да му счупя врата, докато го лашках във фургона на микробуса.
Седнах и се вторачих в голата стена зад главата на Аби. Дронски ми наля кафе и сложи чашката на ниската масичка до мен. Никой от двамата не ме попита колко уиски съм изпил тази вечер; всъщност и двамата не казаха почти нищо.
Чувствах как в мен се надига гняв. Сигурно ме разбираха. Поне Дронски. И въпреки това никой не каза нищо. Това продължи може би само секунди. Като се замисля, сигурен съм, че не е било повече. Но ми се стори, че мълчанието се проточи цяла вечност. Погледнах Дронски и после Аби Кънингам.
— Не ми казвайте… Знам какво трябваше да направя. Да го арестувам, да го разпитам… Само че нямам време за това. Наталия няма време — казах ожесточено.
Те не отвърнаха нищо.
— Чуйте, за бога. Мислех, че съм заловил човека, който я държи в плен. Как можех да предположа, че тримата са работели заедно? А той е луд, няма съмнение. Може би нещо като владеещ се, съзнаващ постъпките си луд. Но все пак… особняк… ексцентрик. Обсебен е от славянските митове, боядисва си лицето и… — Взирах се напрегнато в безизразните им лица. Не враждебни, не дори и равнодушни, просто безизразни. — За мен всяка минута има значение — продължих, а гласът ми ставаше толкова по-рязък, колкото намаляваше убедителността на доводите ми. Обърнах се към Дронски. — Ти поне трябва да ме разбереш, да те вземат дяволите.
— Само че той не се оказа търсеният от теб човек. — Аби извади цигара от чантата си и я запали.
— Разказът му в крайна сметка обясни всичко. До такива детайли като кръвта и вълчите косми по колената на Джоун. Пострадала е при произшествието, за което е била извикана Наталия. Била е при децата отзад в микробуса.
Аби се приведе настрани и остави чашата от кафето върху бюрото.
— Лука знаел ли е откъде са взети тези деца, които Джоун и Наталия са превозвали?
— Не. Така са предпочели Джоун и Наталия. Лука предполага, че са постъпили така заради неговата безопасност. Знае само, че независимо какви са тези деца, за тях е плащано добре в щатски долари на онези хора, дезертьори, анархисти или които и да са.
Аби кимна сякаш на себе си:
— Това поне звучи смислено по американски.
Смислено по американски? Това по-различно ли е от смислено по руски?
— Не разбирам.
— Преди малко си поговорих съвсем откровено с консула Майлс Бриджър — отвърна тя. — Каза, че е прегледал документацията на Джоун. За последните два месеца са били „отклонени“ петдесет хиляди долара в брой от три социални фонда, управлявани от Джоун.
— Парите за разплащането.
— Така изглежда — каза Аби. Обърна се към Дронски: — И така, с какви версии разполагаме сега?
Той стисна силно устни.
— Най-напред трябва да вземем предвид вероятността за съвсем различна последователност на действието. — Той отиде до черната дъска на стената и започва да изтрива и записва наново известните събития под заглавието „Показания на Лука Руп“. — Сега вече изглежда, че нашият похитител се е връщал към Мурманск между два и три часа през нощта. Пътната обстановка е много тежка. Основателно е да се предположи, че за да пътува в това време, шофьорът е бил професионалист… — Взе парче червен тебешир. Срещу часа и мястото „03,00 — кръстовище 33“ постави голяма червена въпросителна. — Може би шофьор на камион…