— И край пътя — намесих се аз — вижда две жени, които махат за довиждане на отдалечаващи се стопове.
Погледнах последователно и двамата. Аби закима бавно:
— Време е да поспиш, Константин.
— Не бих могъл да заспя.
— Изгълтай няколко хапчета приспивателно. Необходим ти е сън.
Докато клатех глава в несъгласие, забелязах как тя стрелна Дронски с поглед. Той остави пакета цигари, който се канеше да отвори, и измърмори нещо в смисъл, че трябва да отиде до кабинета си.
Аби Кънингам изчака, докато той излезе.
— Според теб — каза бавно тя — действията ти са били напълно оправдани.
— Само в случай че бях прав.
— Но се оказа, че не си бил прав.
— Да.
Тя стана бавно, но в широко отворените й очи искреше гняв.
— Пустите му руснаци — каза тихо. — Това ви е в кръвта и не можете да се отървете от него.
— Никога ли не се е случвало такова нещо с американски полицай?
— Не и на работещ с мен.
— Може и да работя с теб, обаче недей да забравяш, че в същото време издирвам жена си.
— И ако искаш да продължаваш да работиш с мен, помни, че ние работим в екип. Ясно ли е това?
— Дронски на какво мнение е?
— Искаш ли да го попиташ?
Стоях на мястото си и мълчах.
— Не — отговорих в крайна сметка. Тръгнах да излизам, за да търся Дронски.
— Чакай. — Гласът й ме накара да се закова на място. — Това, което действията ти тази нощ са обрекли, има още един аспект.
Облегнах се изморено на касата на вратата. Очите й, много посвити и мрачни, отколкото ги бях виждал до този момент, не се отместваха от мен.
— Децата — каза тя.
Изчаках я да продължи.
— Ако Лука е прав и Джоун и Наталия са отвлечени на пътя при кръстовище тридесет и три, а това подсказва и шалът на Наталия, какво е станало с децата?
— Нямам представа.
— Може ли да са били зарязани някъде, може ли този, който ги е загубил, да си ги е намерил? Те са имали доста висока цена, това ни е известно. Джоун Фаулър е злоупотребявала със средства на консулството, за да ги купи. Защо?
— Нямам представа.
— Не. Нито пък аз. — Продължаваше да говори с нормален разговорен тон. Тази жена излизаше ли някога от равновесие? — Но поставям под съмнение предположенията ти. Убеден ли си, че имаме работа с луд?
— Ти не си ли?
— Остави ме да завърша, за бога. Да, възможно е да имаме работа с луд. Куклите очевидно насочват в тази посока. Но децата също имат своето място в тази история. Трябва да открием какво е тяхното място. Преди да приемем версията на Лука, че двете жени само са стояли там, когато е пристигнал маниакът.
— Нима искаш да кажеш, че не приемаш версията на Лука?
— Не казвам това. Звучи правдоподобно. Във всеки случай ще го призовем, за да я повтори. Това, което искам да кажа, е, че колкото и да няма пробойни в разказа му, ние нямаме нужда той да ни внушава какво се е случило.
Вратата зад мен се отвори и Дронски влезе в кабинета. Погледна ме въпросително:
— Готов ли си, шефе? — Държеше ключове за кола в ръката си.
— Не — отвърнах. — Трябва да довърша някои неща тук.
Той пристъпи смутено и прокара длан по ниско подстриганото си теме.
— Имаш ли нещо против да разменя няколко думи с Аби? Извинявай, шефе.
— Насаме ли имаш предвид? — Разбира се, че точно това имаше предвид.
— Би ли почакал отвън за минутка? — каза Аби.
Излязох от кабинета и затворих вратата. Бях си го изпросил според мен. Изчаках го облегнат на стената, все едно че висях пред кабинета на директора в 36-о основно училище, докато обсъждат провинението ми зад затворени врати.
Само след минута или две вратата се отвори.
— Хайде, шефе — каза Дронски, — ще те закарам.
Последва размяна на погледи между Аби и мъжа, когото смятах за най-добрия си приятел.
— Тази нощ беше адски изтощителна за теб — добави той.
Може би трябваше да се досетя по-рано. Може би за някой, който не напираше като мен да оправдае постъпките си, щеше да е очевидно. Те криеха нещо от мен. Понечих да заговоря, но не успях.
— Хайде, шефе — каза Дронски. — Нека те закарам у вас.
Погледнах към Аби. Тъмнокожото й лице кимна едва забележимо в знак на съгласие.
— Мога и сам да карам — отвърнах. Обърнах се с гръб към тях. Дронски се отдръпна.
Ясно ми беше за какво става дума и то предизвика изпепеляваща болка в мен. Разследвахме отвличането и евентуалното убийство на моята съпруга. Но след всичко, което се бе случило тази нощ, след това, което бяха научили през същата нощ, Иля Дронски и Аби Кънингам бяха стигнали в двеминутния си разговор в кабинета до простото и смазващо решение: на мен не можеше да се разчита.