Стоях сред душната, топла, запрашена атмосфера и въпреки нежеланието ми ниският таван и древните чугунени котли ме накараха да се почувствам като в товарните параходи, на които изкарах първоначалното обучение по време на военната ми служба — ръждиви корита от Втората световна война, чиито машинни отделения се пълнеха с въглероден окис от димоходните тръби на парните котли, а фин коксов прах полепваше по хора и машини. В онези времена работехме голи до кръста, обилната пот се смесваше с праха, а на устите си връзвахме червени кърпи. Лично за мен преместването ми като офицер на опасно несигурните подводници за още две години си беше истинско избавление. Тук обаче коксовите пещи вече не се използваха. Две големи бели камери в единия край на помещението, все още достатъчно нови, за да се вижда стикерът с американското знаме, вършеха работата им тихо и чисто.
Та както стоях там, почувствах, че се олюлявам и ми се вие свят. Хората на Паско бяха прехвърлили огромно количество кокс, останал неупотребен от старата система. Стоях там и гледах в унес. Изпитвах ужас, че всеки момент ще изровят бледа, прашна ръка. Изпитвах ужас, докато слушах стърженето на лопатите в очакване всеки момент да чуя глухия, почти безшумен удар на лопата в човешко тяло.
Бях сигурен, че това е мястото. Затворих очи и почувствах дълбоко в себе си, че Наталия е била там. Че може би още е там.
— Сигурен ли си, че не искаш да изпратя някого да те придружи до вкъщи, шефе? — Беше Дронски, застанал до мен.
Отказах с поклащане на глава.
— Не можеш да се бъхтиш така до безкрай — продължи той. — Никой не може.
— Коксов прах, Иля. Спомняш ли си доклада на патоложката?
— Разбира се — кимна той. — И продължавам да смятам, че трябва да оставиш тази работа на мен.
— Искаш да кажеш, че според теб тук няма нищо?
— Казвам само, че не ми се вярва да намерим каквото и да е. Хората на Паско са недодялани. Обаче са прехвърлили тонове кокс. Може да са пропуснали едва ли не всичко, но няма как да пропуснат Наталия, шефе. Тя не е тук.
— Просто го усещам. Усещам го, Дронски.
— Ще огледаме по-добре, когато се уталожи прахът. Засега разполагаме само с думата на едно нещастно същество, което вероятно не разбира какво се е случило.
— Единственото безспорно нещо, Иля, е колието. То не е плод на въображението.
Той извърна поглед към трима мъже, които ринеха сред гъст облак прах последната купчина кокс.
— Прав си, шефе.
Обърнахме се към вратата, защото Аби се върна заедно с Потанин.
— Говорих със Зоя — каза тя. — Сега твърди, че парнаджията, огнярят, й е дал колието в градината.
— Вярваш ли й?
Тя изду бузи и отвърна:
— Само дето няма огняр от две години, откакто са пристигнали новите, подгрявани с газ котли.
— Мислиш ли, че е възможно да я е намерила в градината?
— Не е изключено. Или пък някой наистина й я е дал в замяна на един сеанс „чук-чук“. Ако е така, то тайната му е гарантирана от нейна страна.
— Имаме едно колие — казах аз. — То е реалност. — Чувствах, че трябва непрестанно да натяквам този факт, да не се пускам от него.
Тя кимна в съгласие и отвърна:
— Да, то е реалност.
Разбрах, че това беше обещание от нейна страна да не пренебрегва този факт.
Групата за огледи бе прекратила работа. Хората стояха подпрени на лопатите и бършеха устните си.
— Тук няма да намерим нищо, капитане — каза старшината на групата към Паско. — Какво ще наредите да правим сега?
— Аз искам да изчакате, докато стане възможно да си видим ръцете пред очите. После искам да повторите процедурата и ако трябва, да пресеете всичко килограм по килограм, все едно че е златен прах — намеси се Аби. — Още не сме приключили.
Очите им се отвориха широко на фона на черните им лица.
— Аз ръководя тези мъже — каза Паско. — Няма полза да се мотаем тук. Свършихме си работата. Събирайте нещата и да тръгваме.
Очите на Аби се свиха. Тя се обърна и се отдалечи.
Паско се поколеба, после декларира победата си със злобна усмивка, облиза праха от устните си и се изплю. Слюнката се разпръсна на прашни топчета по циментовия под.