— Какъв наркотик?
— Халюциногенен — повтори Мишката. — Когато сдъвчеш семето, изпадаш в транс и виждаш странни неща. Много често това преживяване те убива… но ако оживееш първия път, оставаш наркоман за цял живот. Забравяш да ядеш, не спиш… Единственото, към което се стремиш, са семената.
— Тогава защо някой ще иска да дъвче тези семена?
Мишката вдигна рамене.
— Заради върховното удоволствие — отговори неубедено тя. — Не ме питай. Никога не съм разбирала любителите на семената. — Тя потупа нежно торбите и излезе от склада. — Семена на алфанела! Кой би помислил за тях?
— Какво значение има? — попита Лъжекостенурката. — Никой от нас няма да ги яде.
— Сигурно си забелязал, че не се къпем в пари — изтъкна тя. — Имам около двеста и петдесет кредита, останали от Калиопа, а подозирам, че ти имаш дори по-малко.
— Вярно е — съгласи се извънземният.
— Ами тогава? Всяка от тези торби може да струва няколкостотин хиляди кредита. Какво ще кажеш?
— Казвам да ги оставим на борда на кораба. Те ще унищожат всеки, който ги използва.
— Ако питаш мен, всеки, който е достатъчно глупав да дъвче семена, заслужава съдбата си — вдигна рамене Мишката.
— Нека попитаме Гадателката.
— Не е честно — разгорещи се Мишката. — Ако тя каже не, ще се озовем на чужд свят без пари и с дузина ловци на глави, които ни преследват. А ако каже да, ще я направиш участник в сделки с наркотици. Никое дете не трябва да взема такива решения.
— Тя е Гадателката — възрази Лъжекостенурката. — Нейният избор ще е правилният.
Той се обърна с очакване към малкото момиче.
— Трябва да оставим семената на алфанела там, където ги намерихме — отговори без колебание Пенелопа.
— Парите ни ще стигнат колкото да изкараме ден-два на Убийствен рай — изтъкна Мишката.
— Няма да ни трябват пари.
— А когато си тръгнем? — настоя Мишката. — Тогава ще се наложи да имаме пари.
— Няма да напускаме Убийствен рай.
— Но нас все още ни преследват!
— Знам.
— Тогава защо…? — започна Мишката.
— Защото е крайно време да спрем да бягаме — отвърна Пенелопа.
28
Не приличаше на Търговски град или поне не съвпадаше с представите на Мишката за такъв. Просто една купчина сгради: ресторант, супермаркет, магазин за фермерски пособия, склад за семена, църква и пансион на два етажа.
Нямаше дори улица, а прашна пътека пред сградите, цялата на дупки, така че няколкото превозни средства, които видяха, минаха на три метра вдясно от нея.
— Страхотно място да се изправиш срещу двайсет ловци на глави — измърмори Мишката, докато изминаваха разстоянието от километър и половина от кораба до града.
— Трябва да се доверяваш на преценката на Гадателката — каза спокойно Лъжекостенурката.
— Нека първите пет кораба се разбият и тогава ще имам по-голяма вяра — отвърна язвително Мишката.
Преминаха покрай пасище за мутирали говеда, всяко около седемстотин килограма, които пасяха доволни местната трева. Пенелопа отиде до телената ограда, за да ги погледа.
— Много са милички — каза малкото момиче.
— Те са просто крави — отвърна Мишката. — Малко по-големи от обикновените, но не и по-умни, обзалагам се.
— Мога ли да погаля една от тях? — помоли Пенелопа.
— Не виждам защо не. Ти знаеш по-добре от мен дали е опасно или не.
— Благодаря ти.
Пенелопа се наведе през оградата и повика добитъка. Повечето от тях не й обърнаха внимание, но едно теле, голямо колкото възрастна крава на Земята, я погледна с огромни любопитни очи и се приближи до нея.
— Толкова е хубаво! — Пенелопа започна да гали широкото чело на телето между очите. — Мисля, че ме харесва.
— Сигурна съм в това — увери я Мишката.
Пенелопа гали телето още около минута, после се присъедини към Мишката и Лъжекостенурката. Тръгнаха, а телето ги последва от своята страна на оградата, докъдето можеше, после започна жално да мучи и накрая се върна при гигантската си майка.
— Чудя се дали всички животни са толкова големи — обади се момичето.
— Съмнявам се — отвърна Мишката. — Вероятно само месодайните.
Пенелопа се намръщи.
— Надявам се никой да не иска да го яде, когато порасне голямо.
— Вероятно няма — успокои я Мишката. — Сигурна съм, че запазват някои от тях за разплод.
— Нали ще е чудесно, ако някой ден се върнем тук и го видим пораснало, а аз погаля едно от неговите деца? — възкликна детето.
— Ще се радвам и само да напуснем планетата живи и здрави.
Продължиха да вървят покрай полета от житни растения и захарно цвекло и накрая стигнаха до града.