Мишката спря пред пощенската станция и провери различните обяви, като се надяваше да намери нещо за изчезнало русокосо момиче. Не видя нищо освен холограмите на търсените престъпници. Накрая излезе и се отправи към най-голямата от таверните, за да изчака Мерлин. Той щеше да се опита да открие данни за семейството на Пенелопа от междукосмическата предавателна станция.
Таверната беше обширна. Имаше дълъг дървен бар от едната страна, няколко игрални автомата в дъното и много големи кръгли маси, събрани в средата. Три вентилатора се въртяха лениво отгоре и раздвижваха топлия въздух. Холограма на хубава гола брюнетка висеше над бара, набодена от безброй стрелички. Подът беше покрит с въздесъщия червен прах на Чероки и частици от него висяха в неподвижния въздух на таверната.
Клиентите бяха както на повечето търговски градове, в които бе ходила Мишката — смесица от извънземни и хора, някои очевидно богати, други очевидно бедни, но всички преследваха мечтата за внезапно забогатяване, която животът на Вътрешната граница винаги обещаваше, ала рядко осъществяваше.
Двама лодинити, чиято червена козина потрепваше въпреки липсата на вятър, седяха на една маса и играеха джабоб — игра на карти, станала много популярна напоследък по Вътрешната граница. В единия ъгъл самотно се бе разположил висок измършавял канфорит, който очевидно чакаше някого. Останалите клиенти, събрани по двама или трима, бяха хора. Някои бяха в коприна и сатен, с лъскави кожени ботуши и бляскави нови оръжия; други, които все още не бяха забогатели или по-скоро бяха пропилели спечеленото, носеха прашните работни дрехи на златотърсачи. Няколко момичета от съседния публичен дом пиеха на бара, но по някакво взаимно споразумение никой от мъжете не ги закачаше по време на тяхната почивка.
Мишката седна на една от празните маси, почака няколко минути Мерлин и накрая поръча местна бира. Малко нагарчаше, но утоли жаждата й след ходенето по горещите и прашни улици. Бързо я изпи и си поръча още една.
Минута по-късно Мерлин се присъедини към нея.
— Откри ли нещо? — попита я, докато сядаше на стол с висока облегалка.
— Не, а ти?
Той поклати глава.
— Абсолютно нищо. Какво ще правим сега?
— Довечера ще дадем представление както обикновено и ще отлетим. На този свят един ден е предостатъчен. Господи, чудя се дали ще успея да открадна достатъчно, за да си платим горивото.
— А момичето?
— Не можем да я оставим тук — Мишката беше непреклонна. — Идва с нас, докато приберем наградата или намерим някое безопасно място за нея.
— Дано да е по-скоро!
Той стана да си поръча питие. Когато се върна и седна отново при нея, висок слаб мъж се отдели от бара и се запъти към масата им. Черното му облекло бе майсторски ушито и безупречно чисто, ботушите — направени от кожите на някакво екзотично арктично животно в бяло и синьо, а в колана му бе втъкната малка брадвичка.
— Имате ли нещо против да седна при вас? — обърна се към тях той, издърпа един стол, изчисти червения прах с ленена кърпичка и седна.
— Познаваме ли се? — попита подозрително Мерлин.
— Вие мен не — отговори високият мъж. — Но аз ви познавам.
— О!
Мъжът кимна.
— Вие сте магьосникът, който покорява световете на Вътрешната граница, нали?
— Кой иска да знае?
— Казвам се Маклемор — отвърна онзи. — Джак Маклемор Сатъра. Може би сте чували за мен?
— Опасявам се, че не — изрече Мерлин.
— Е, галактиката е голяма — сви леко рамене Маклемор. — Няма причина да знаете името ми. А вие сте Мерлин Магьосника, нали?
— Мерлин Великолепния — поправи го Мерлин. — А това е моята асистентка — добави той и посочи към Мишката.
— Приятно ми е да се запозная с вас — усмихна й се високият мъж.
— Къде видяхте мое представление? — заинтересува се Мерлин.
— О, никога не съм ви гледал — възрази Маклемор. — Не се интересувам много от магия.
— Значи не съм ви разбрал правилно — извини се Мерлин. — Май казахте, че сте били на мое представление.
— Казах, че знам кои сте. Това не е едно и също. — Замълча за миг. — Както и да е, иска ми се да ви почерпя с по една бира и да си поговорим по работа.
— Какво продавате? — попита Мишката, като незабелязано извади ножа от ботуша си, но продължи да държи ръцете си под масата.
Маклемор се усмихна.
— Нищо не продавам, мадам. Не се занимавам с продажби.
— Добре — съгласи се тя студено. — А какво купувате?
Той продължи да се усмихва.
— Да ви призная истината, не се занимавам и с покупки.
— Какъв бизнес въртите тогава?
— Ами това-онова. — Той се обърна към Мерлин. — Преди няколко дни бяхте на Уестърли, нали?