— Не се ли страхувате от подражатели?
— Ако просто вървят по стъпките ми, само ще докажат бездарието си. Ако продължат нататък, ще им бъда благодарен.
След време друг вестник разкри същата рубрика, под таблиците стоеше подпис „Фортиш“. Срещнах се с този глупчо с розово гладко личице — нито по външен вид, нито по природа не ставаше за работата, за която се бе захванал. Въпреки това двубоят Лакел — Фортиш възбуди града. Жителите се разделиха на два лагера, всеки от съперниците имаше свои привърженици. Дори по стените на градските тоалетни се появиха надписи: „Лакел е свиня“, „Фортиш — на сапун“.
Скоро Фортиш трябваше да се признае за победен. Лакел беше винаги абсолютно точен, Фортиш — никога. На среща с журналисти обаче Фортиш подхвърли:
— Нищо чудно, че винаги познава: той ги доубива!
Подхванаха ужасната фраза. Уж в началото като шега, но постепенно внушението си каза своето. Дори приятелите на Лакел започнаха да проявяват съмнение.
— Не искате да кажете, че вярвате на тази клевета, нали? — попитах един от тях.
— Не… не, разбира се… Но съгласете се — някак странно е, че в прогнозите на Лакел нито веднъж не се появи грешка. Странно и тревожно! Ако поне веднъж беше сгрешил, поне веднъж… Но тази убийствена точност е подозрителна… Е, естествено, не го прави с двете си ръце. Говори се, че има специална организация от злосторници, които вършат нужното — доубиват, както каза Фортиш!
Бях изумен. Чувствах как около моя приятел постепенно се сгъстява тежката атмосфера на подозрението, страха, спотаената омраза — сякаш той наистина бе виновен за всяка предварително обявена смърт.
Веднъж чух на площад Дерулед жена да казва на плачещата си дъщеричка:
— Ако не слушаш, господин Лакел ще те запише в своя списък.
Това е популярността — само за два месеца този човек се превърна от идол в чудовище. Съседите му започнаха да напускат домовете си, сякаш бягайки от проказа. На долната врата се появиха надписи „Убиец“, „Снабдител на дявола“ и други подобни.
Това вече беше прекалено! Трябваше да го посетя. Когато влязох, ровеше в огромен куп писма.
— Не разбират какво вършат — промълви той.
— Разбират или не, не бива да продължава така! Трябва да се прекърши мълвата, да се върне доброто ви име…
Той нехайно вдигна рамене.
— Не зная как.
— Няма нищо по-просто: трябва веднъж да сгрешите в прогнозите си! Вашата смайваща точност — ето какво ги смущава. Една грешка ще върне авторитета ви.
Лакел вдигна очи към тавана, разтвори ръце и рече:
— Аз не мога да сгреша.
— Как така не можете?! Другата седмица вместо да направите точна прогноза, пишете първото число, което ви хрумне…
— Точно толкова ще бъдат настигнати от съдбата.
— !!!
Вкамених се от думите на Лакел. Очите му блестяха, устните му трепереха от вълнение.
— Нима си въобразявате, че не съм се опитвал да греша? — каза с гробовен глас. — Но пак се оказвах прав! Винаги се оказвах прав! Боже мой, сбъдва се дори най-неправдоподобното число. Сполуката ме преследва неумолимо! Вече не мога да избягам от своите способности, от своя успех. Аз съм пленник на собственото си могъщество. Аз не предсказвам, аз издавам заповеди. Сега осъзнахте ли ужаса на моето положение?
Той рухна на стола и захлупи лице с кльощавите си длани.
— Как бих искал да съм слаб и некадърен — изстена Лакел. — Да се избавя от това свое злощастно ясновидство… Да стана най-обикновен човек…
Свечеряваше се. Графиките на стените приличаха на чудовищни лица, прободени от виолетови колони с цифри. На черната дъска плюсовете се скупчваха като кръстове в миниатюрно гробище. В мен се пробуди необяснима тревога.
— Изход все пак трябва да се намери — казах. — Не искате ли… Хайде следващата седмица да публикуваме числото, което ще ви посоча аз. Все пак дяволското проклятие не се простира и над мен, нали така? Аз непременно ще сбъркам.
— Знае ли човек…
— Нищо не струва да опитаме.
Той се усмихна тъжно.
— Кажете го.
— Да речем, сто и осемнайсет.
Той само мрачно поклати глава.
Срокът изтичаше следващата събота в полунощ. Него ден бях в редакцията и тотализаторът на всеки час показваше броя на смъртните случаи: 114… 115… Бях вперил очи в непреклонния циферблат и сърцето ми се пръскаше от напрежение. Това надбягване между покойници беше залогът за авторитета и бъдещето на Лакел.
Към единайсет бяха вече 116. Колега рече:
— Нима за един час ще умрат още двама?
— Старата маймуна Лакел пак ще познае, ще видиш! — подхвърли друг.
Не можех повече да понасям този страшен хазарт и вече си тръгвах, когато някой изкрещя: