— От доста време те държа под око! — уведоми го младежът без да прекъсва упомената деятелност. Трябва да отбележим, че това беше едно гневно, подобно на свредел око, което пронизваше душата на Арчи чак до най-съкровените й дълбини. Затова той отстъпи още малко към стената.
Арчи беше сериозно обезпокоен. Не беше страхливец и беше доказал това в множество случаи през онези дни, когато сякаш цялата Германска армия беше решила лично да го тормози, но мразеше и всячески се стремеше да избягва неприятни сцени на публично място.
— Защо — попита младежът, като все още продължаваше да бъде единственият участник в разговора — преследваш тази млада дама?
Арчи се зарадва, че го бяха попитали за това.
— Скъпи ми момко… — започна той.
Въпреки факта, че беше задал въпрос и по всяка вероятност желаеше да получи отговор, звукът от гласа на Арчи сякаш преля чашата на търпението на неговия събеседник. И последните следи от задръжки паднаха. Младежът изръмжа злобно и левият му юмрук описа полукръг, като се насочи към главата на Арчи.
Арчи не беше новак в изкуството на самоотбраната. Още от най-ранните си ученически дни той беше научил доста от вещи в тази наука учители. Беше наблюдавал внимателно очите на този пренеприятен младеж, а последният не би могъл да го уведоми по-ясно относно плана си за действие дори и ако му беше изпратил официално съобщение. Арчи проследи замаха от самото му зараждане. С пъргав отскок встрани той спаси главата си от тежка телесна повреда и юмрукът стовари цялата си мощ върху стената. Като из-скимтя от болка, младежът отстъпи назад.
— Гъс! — изпищя Приятелката и се хвърли към него.
Тя прегърна наранения младеж, който унило оглеждаше ръката си, която по начало огромна, сега беше започнала да се подува и да добива великански размери.
— Гъс, скъпи!
Внезапен мраз скова Арчи. Мисията му така го беше погълнала, та нито за миг не му беше минало през ума, че бейзболистът би могъл да си науми също да последва момичето с надеждата да каже някоя и друга дума в свое оправдание. А изглежда точно такъв беше случаят. Светлите му надежди се сгромолясаха в калта с глух плясък. Двете влюбени гълъбчета си бяха простили и отново се бяха събрали, но за него това вече нямаше никакво значение. Щяха да минат дни преди Бидъл Смахнатия да може да хвърля топката с тази ръка. Тя вече беше заприличала на свински бут и продължаваше да се подува. Вероятно китката беше навехната. Поне една седмица ползата от най-великия питчър-левичар на своето време като играч на „Гигантите“ щеше да бъде колкото от настинка. А от тази безпомощна в момента ръка зависеше съдбата на всички пари, които Арчи имаше на света. В този момент му се искаше да не беше осуетявал първичния ентусиазъм на човека. Разбира се, нямаше да му бъде приятно да прекарат с удар главата му през тухлена стена, но крайният резултат нямаше да бъде така катастрофален. С натежало сърце Арчи се приготви да се оттегли и да остане насаме с мъката си.
В този момент, обаче, Приятелката, като пусна ранен си любим, внезапно си втурна към него с явното намерени да го заличи от лицето на земята.
— Не, слушайте! Недейте! — каза Арчи, като отскочи назад. — Спрете!
В цялата поредица събития — до едно изключително неприятни — това, по негово мнение, категорично надхвърляше всякаква мярка. То прехвърляше крайния, назъбен, външен край на предела. Да се караш с мъж на улицата беше лошо, но да се караш с жена — това определено не влизаше в сметките му. В никакъв случай не влизаше! Можеше да направи само едно нещо. Несъмнено беше дяволски недостойно един мъж да си обере крушите пред лицето на противника, но нямаше друг изход. Арчи понечи да хукне, но в този момент един от безделниците направи грешката да го хване за яката на сакото.