— Един? — попита собственикът с нотка на неприязън.
— Два — бързо каза Арчи. — Или вероятно три или шест.
Собственикът отново стана сърдечен.
— Човек винаги има нужда от хубави костюми — заяви одобрително той. — Особено младеж като теб, който иска да изглежда добре. Всички хубави момичета харесват добре облечени младежи. Като излезеш оттук в костюма, дето виси хей там, отзад, момичетата ще почнат да се въртят около теб като мухи около гърне с мед.
— Ще имаш ли нещо против… — с треперещ глас каза Арчи — ще имаш ли нещо против, като лична услуга към мен, стари друже, да не споменаваш думата „момичета“?
Той млъкна внезапно. Някакъв тежък крак беше прекрачил прага на магазина.
— Слушай, чичка — произнесе басов глас, един от онези противни гласове, които притежават само най-злостните негодници, — да си виждал един младок да бяга насам?
— Младок? — Собственикът очевидно се замисли. — Да не искаш да кажеш един младеж със син костюм и бомбе?
— Точно така! Изгубихме го. Накъде тръгна?
— Той ли? Ами профуча край мен с всичка сила. Зачудих се защо бяга в такъв горещ ден като днешния. Зави зад ъгъла в долния край на пресечката.
Последва тишина.
— Е, май се е измъкнал — със съжаление избоботи гласът.
— Така както бягаше — съгласи се собственикът — не бих се учудил, ако вече е стигнал в Европа. Трябва ли ти хубав костюм?
Другият, след като грубо изрази желание собственикът да върви по дяволите и да отнесе със себе си цялата си стока, излезе.
— Това — невъзмутимо заяви собственикът, като си проби път до мястото, където стоеше Арчи, и му показа някаква яркожълта безвкусица, която вероятно беше бедна роднина на семейството на кашата, ще ти струва петдесет долара. Че и евтино!
— Петдесет долара!
— Шестдесет, казах. Не винаги говоря ясно.
Арчи огледа отвратителната одежда и потръпна от ужас. Тъй като беше млад човек с изискан вкус по отношение на облеклото, нейният вид го порази като удар между очите.
— Честна дума, старче, не искам да засегна чувствата ти, но това не е костюм, а някакво злополучно недоразумение!
Собственикът се обърна към вратата и се ослуша.
— Струва ми се, че чувам как онзи младеж се връща — каза спокойно той.
Арчи преглътна с усилие.
— Може ли да го пробвам? — попита той. — Не съм сигурен дали, в края на краищата, ще ми стане.
— Ето това е приказка — сърдечно се разбъбри собственикът. — Пробвай го. Не можеш да прецениш един костюм, особено хубав костюм като този, само с гледане. Облечи го. Насам! — Той го поведе към прашно огледало в дъното на магазинчето. — Охо, слушай, майка ти щеше да се гордее с теб, ако можеше да види синчето си сега!
Четвърт час по-късно, собственикът, като доволно броеше малка пачка банкноти, изгледа разнежено купчината дрехи, струпани на тезгяха.
— По-хубава партида не съм имал в магазина!
Арчи не възрази. Всъщност, помисли си той, това сигурно беше съвсем вярно.
— Иска ми се да можех да те видя как се разхождаш по Пето Авеню, облечен с тая прелест! — продължи възторжената си ода собственикът. — Ще им изтекат очите на хората! Какво ще правиш с тях? Под мишница ли ще ги носиш?
Арчи ужасено потръпна.
— Е, ако искаш, мога да ги изпратя където кажеш. За мен е все едно. Къде да ги изпратя?
Арчи се замисли. Бъдещето и така беше достатъчно мрачно. Той изпита отвращение при мисълта, че на другия ден, в разгара на своето нещастие, трябваше да се изправи лице в лице с тези отвратителни вехтории.
В този момент му хрумна идея.
— Да, изпратете ги — каза той.
— На кого и къде?
— Даниъл Брустър — каза Арчи, — хотел „Космополис“.
Отдавна не беше правил подарък на своя тъст.
Арчи излезе на улицата и тръгна замислено по вече утихналото Девето Авеню. Сред дълбините на отчаянието, което го беше обзело, черни като тунел през центъра на Земята, не се процеждаше и един единствен слънчев лъч. Той не можеше като поета да благодари на боговете, които и да бяха те, за несломимия си дух, защото духът му беше разбит на парченца. Чувстваше се сам и безпомощен в един безмилостен свят. Въпреки добрите си намерения беше успял единствено да се накисне в смрадливата тиня на финансовия колапс. Защо не беше се задоволил с богатството си, вместо да го рискува в този неразумен облог с Реджи? Защо беше тръгнал след Приятелката, дяволите да я вземат и да я натъпчат в най-жежката сяра! Трябваше да се досети, че просто щеше да стане за смях. На всичко отгоре заради него и само заради него, лявата ръка на Бидъл Смахнатия, тази безценна лява ръка, от която играчите на противниковия отбор се страхуваха и трепереха, беше вън от строя, провесена на превръзка, килната на една страна като повреден боен кораб. Така всеки шанс, който „Гигантите“ можеха да имат за победа над „Пиратите“, беше загубен… загубен… също тъй сигурно, както онези хиляда долара, с които трябваше да купи подарък за рождения ден на Люсил.