— Не знам. Ето го татко. Покани го да дойде тук и го попитай.
Арчи погледна към посочената от Люсил маса, където господин Брустър седеше мрачно на един стол. Дори и от това разстояние беше ясно, че Даниел Брустър има неприятности и трудно ги понася. Намръщен, той гледаше свирепо покривката.
— Покани го ти — каза Арчи, след като огледа внушителния си родственик. — Познаваш го по-дълго от мен.
— Хайде да отидем при него.
Двамата прекосиха салона. Люсил седна срещу баща си. Арчи, който не желаеше да се набива в очи, се настани встрани по-назад.
— Скъпи татко — изгуга Люсил, — Арчи има идея.
— Арчи? — скептично каза господин Брустър.
— Това съм аз — реши да опресни паметта му Арчи, като посочи към себе си с една лъжица. — Твоят строен и изискан роднина.
— Каква нова глупост е измислил сега?
— Идеята му е чудесна, татко. Той иска да ти помогне за новия хотел.
— Иска да го управлява вместо мен, предполагам?
— Боже мой! — замислено произнесе Арчи. — Идеята не е лоша! Никога не съм си мислил да управлявам хотел. Нямам нищо против да опитам.
— Той е открил начин как да разреши проблема със Салваторе и неговото магазинче.
За първи път от началото на разговора господин Брустър сякаш прояви някакъв интерес. Той изгледа напрегнато своя зет.
— Открил е, така ли? — каза той.
Арчи закрепи една франзела върху вилица и постави отдолу чиния. Франзелата падна и изхвърча в ъгъла.
— Извинявай! — каза Арчи. — Вината е изцяло моя. Дължа ти една франзела. О, за онзи човек Салваторе. Ами значи, ето как стоят нещата. Двамата е него сме големи приятели. Познавам го от дълги години. Или поне имам такова чувство. Лу предложи да го спипам в бърлогата му и да го омая с моето дипломатично поведение и недостижима сила на ума и прочие.
— Идеята беше твоя, скъпи — внимателно го поправи Люсил.
Господин Брустър мълчеше. Колкото и да не му се нравеше, трябваше да признае, че в това предложение има зрънце разум.
— Какво предлагаш да направиш?
— Да стана добър стар посланик. Колко предложи на момчето?
— Три хиляди долара. Два пъти повече, отколкото струва магазина. Но той се опъва, за да ми отмъсти.
— Да, но как му ги предложи, а? Искам да кажа, обзалагам се, че си накарал твоя адвокат да му напише писмо, пълно с „като се вземе пред вид“, „в случай, че“ и „двете страни“ и тъй нататък. Няма да стане така, стари друже!
— Не ме наричай „стари друже“!
— Съвсем погрешно, момко! В никакъв случай, старче! Няма смисъл, приятелю от моята младост! Да го знаеш от чичо си Арчибалд! Аз внимателно изучавам човешката природа и поназнайвам едно-друго.
— И какво от това! — изръмжа господин Брустър, който намираше покровителствения маниер на зет си трудно поносим.
— Татко, не го прекъсвай — строго каза Люсил. — Не виждаш ли, че след минута Арчи ще каже нещо страшно умно?
— Чакам да чуя!
— Това, което трябва да направиш, е да ми позволиш да отида и да се срещна с него, като ми дадеш сумата в нови-новенички банкноти. Ще ги пръсна пред него на масата. Това ще го склони! — Арчи побутна окуражително господин Брустър в гърдите с една франзела. — Ще ти кажа какво ще направим. Дай ми три хиляди нови-новенички долара, които още миришат на мастило, и аз се наемам да купя това магазинче. Няма начин да не успея, момко!
— Не ме наричай „момко“! — Господин Брустър се замисли. — Много добре — изрече той най-сетне. — Не предполагах, че притежаваш толкова здрав разум — неохотно добави той.
— О, положително! — отговори Арчи. — Под недодяланата ми външност се крие ум като бръснач. Разум? Аз излъчвам разум, момко, направо преливам от разум.
Имаше моменти през следващите няколко дни, в които господин Брустър си позволяваше да се надява на чудо, но по-чести бяха миговете, в които си казваше, че няма начин завършен въздухар и имбецил като зет му да не обърка по някакъв начин преговорите. Ето защо, когато Арчи нахълта в покоите му и обяви, че е успял, той изпита огромно облекчение.
— Наистина ли успя да накараш това макаронено магаре да го продаде? — изцвили господин Брустър.
Арчи наемете с небрежен жест част от документите на бюрото и седна на празното място.
— И още как! Поговорих с него като стар приятел, разпръснах парите из целия магазин, а той изпя няколко пасажа от „Риголето“ и подписа договора.
— Не си чак такъв глупак, какъвто изглеждаш — призна господин Брустър.
Арчи драсна една кибритена клечка по бюрото и запали цигара.
— Много хубаво магазинче — каза той. — Страшно ми хареса. Пълно с вестници, нали знаеш, евтини романи, някакви странно изглеждащи шоколадови бонбони и пури с невероятно привлекателни етикети. Мисля, че ще мога да го разработя. Намира се на дяволски хубаво място. Скоро някой ще построи голям хотел наблизо и това доста ще помогне на търговията. Надявам се да завърша дните си от другата страна на тезгяха с побелели бакенбарди и кепе, както се полага, като всеобщ любимец. Хората ще казват: „О, ти трябва да пазаруваш от онзи приятен стар човечец! Голям чешит е.“