— За какво, по дяволите, говориш? — студено попита Бил. Той през цялото време се съмняваше в твърдението на Арчи, че слуша по-добре със затворени очи.
— А? О, извинявай! Мислех си за нещо друго.
— Ти беше заспал.
— Не, не, положително и определено не. Страшно съм заинтересуван и съсредоточен и прочие, само че не можах добре да схвана какво каза.
— Казах, че Мейбъл е страхотна.
— О, несъмнено, във всяко едно отношение.
— Ето! — Бил се обърна тържествуващо към Люсил. — Чу ли? При това Арчи е виждал само нейна снимка. Почакай да я види от плът.
— Скъпи ми младежо! — заяви Арчи силно смутен. — Тук има дама! Така де, нали разбираш!
— Боя се, че онзи, когото трудно ще убедиш, е татко — почувства се длъжна да подтикне разговора в по-практична насока Люсил.
— Да, така е — унило призна брат й.
— Твоята Мейбъл, както личи от думите ти, е очарователна, но… е, знаеш какъв е татко. Наистина е жалко, че пее в хора.
— Гласът й не е нещо особено — сякаш за да я оправдае, възрази Бил.
— Все едно…
Тъй като дискусията беше засегнала тема, по която Арчи се считаше за едни от най-големите живи авторитети, а именно отблъскващия характер на неговия тъст, той се обърна към присъстващите като човек, който има правото да бъде изслушан.
— Люсил е абсолютно права, старче. Абсолютно права, да! Твоят уважаем родител е костелив орех и няма смисъл да си затваряш очите за това. И съжалявам, че трябва да го кажа, стари друже, но ако нахълташ при него с част от хоровия състав под ръка и се опиташ да изкопчиш от него бащина благословия, твърде вероятно е да те намушка в корема с най-острия предмет, попаднал пред очите му.
— Иска ми се — раздразнено каза Бил — да не говориш така, сякаш Мейбъл е най-обикновено момиче от хора. Тя пее на сцената само защото майка й е материално затруднена и иска да плати за обучението на малкия си брат.
— Виж какво! — загрижено заяви Арчи. — Чуй съвета ми, старче. Когато обсъждаш въпроса с твоя отец, не се разпростирай твърде много върху тази част от историята. Наблюдавам го отблизо и виждам, че му идва нагорно да издържа мен самия. Ако прибавиш майка и братче, той направо ще грохне.
— Е, все пак трябва да направя нещо. Мейбъл пристига тук след седмица.
— Велики Боже! Не си ни казвал за това.
— Да. Ще участва в новото шоу на Билингтън. И, естествено, ще очаква да я запозная със семейството си. Разказал съм й всичко за вас.
— Обясни ли й за татко? — попита Люсил.
— Ами, просто й казах да не му обръща внимание, защото лае, но не хапе.
— М-да — умислено каза Арчи, — още не ме е ухапал, значи може и да си прав. Но трябва да признаеш, че доста лае.
Люсил не обърна внимание на последните думи на Арчи и се замисли.
— Наистина, Бил, мисля, че най-добре ще направиш, ако отидеш при татко и му разкажеш всичко. Нали не искаш да научи за годежа ти от някой друг?
— Работата е там, че когато застана пред татко, не ми идва на ум какво да му кажа.
Арчи откри, че завижда на тъста си за милостта, която Съдбата проявява към господин Брустър, защото, когато Бил застанеше пред него самия, за жалост никога не страдаше от липса на красноречие. За краткото време, откакто се бяха запознали, Бил беше говорил непрекъснато и винаги за едно-единствено нещо. От такава необещаваща тема като митническите тарифи, той без всякакво усилие насочваше разговора към отсъстващата Мейбъл.
— Когато съм с татко, направо губя самообладание и започвам да пелтеча — обясни младият човек и задъвка горната си устна.
— Крайно неприятно — учтиво отбеляза Арчи и неочаквано за всички се изправи рязко на стола. — Слушай! Боже мой! Знам какво ти трябва, стари приятелю! Току-що ми Дойде на ума!
— Умът му никога не престава да работи — обясни Люсил на брат си.
— Видях го във вестника тази сутрин. Реклама на една книга, нали разбираш.
— Нямам време за четене — въздъхна Бил.
— Но тази ще прочетеш, момко, защото не можеш да си позволиш да я пропуснеш. Тя е от онези… как им казват… книги, които правят хората отворковци. Искам да кажа, ако я прочетеш и вземеш присърце препоръките й, това определено ще те направи убедителен оратор. Така обещават в рекламата. В нея се говори за някакъв човек, чието име все забравям. Всички го обичали, защото умеел добре да говори. И, имай пред вид, преди да се сдобие с тази книга — „Личността, която побеждава“ се казваше, ако правилно си спомням — всички в службата му викали Семюъл Мълчаливеца или нещо подобно. Или май беше Томас Немия. Както и да е, един ден по щастлива случайност той похарчил малко пари за добрата стара „Л., която П.“ и сега, когато колегите му искат някой да отиде и да придума Рокфелер или някой друг да отпусне един-два милиона заем на компанията, изпращат Семюъл. Само че сега му викат Семи Оратора и не пестят похвалите си за него. Какво ще кажеш за това, синко? Как ти се вижда?