— Няма нищо — каза Реджи. — Вече се оправих. Внезапно зърнах дрехите на онзи мъж Подействаха ми така, все едно ме е ударил ток. Вече се оправих — храбро заяви той.
Арчи проследи погледа на приятеля си и всичко му стана ясно. Сутрин Реджи ван Тюйл беше в най-скашканата си форма, а освен това, всеизвестна беше болезнената му чувствителност към неизрядното облекло. Знаеше се, че той е напускал няколко клуба, защото членовете им бяха прескочили всякакви граници по отношение на съчетаването на памучни ризи със смокинги. А ниският, набит мъж в непосредствена близост до тях, определено не беше франт. Дори и най-добрият му приятел не би могъл да го нарече елегантен. С каквито и очи и да го погледнеше човек, щеше да остане с впечатление, че позира за скица със заглавие „Какво не трябва да носи добре облеченият мъж“.
При костюмите, както и при всичко останало, човек трябва да възприеме определен стил и да се придържа към него. Този мъж очевидно се луташе. Около врата му беше увит зелен шал; носеше фрак, а долните му крайници бяха облечени в панталони от туид, шити за по-едър човек. На север граничеше със сламена капела, на юг — с кафяви обувки.
Арчи внимателно огледа гърба на мъжа.
— Това наистина надскача с доста границата на поносимостта! — съчувствено произнесе той. — Но, разбира се, Бродуей не е Пето Авеню. Искам да кажа, бохемска разпуснатост и прочие. Бродуей гъмжи от дяволски умни хора, които пет пари не дават как изглеждат. Вероятно тази птица е някой от въпросните мозъци.
— Все едно, няма право да носи фрак с панталони от туид.
— Определено не! Разбирам какво имаш пред вид.
В този момент мъжът, който беше нокаутирал естетическите принципи на Реджи по отношение на облеклото, се обърна. Погледнат отпред, той изглеждаше още по-разтърсващо. Очевидната липса на риза се компенсираше от факта, че панталоните от туид плътно прилепваха под мишниците му. Човек не можеше да изкриви душата си, наричайки го симпатичен. И в най-добрата си форма той не би могъл да мине за такъв, а в недалечното минало беше успял да се сдобие с белег, който започваше от ъгъла на устата и стигаше до половината на бузата му. Дори когато лицето му беше спокойно, изразът му беше странен. А когато се случеше да се усмихне, както стори сега, странен се превръщаше в твърде меко определение, съвсем неподходящо, за да бъде описан. От друга страна обаче, не би могло да се каже, че лицето му бе неприятно. То несъмнено беше дружелюбно. В него се долавяше някаква комична привлекателност.
Арчи се сепна и се втренчи в мъжа. Паметта му превключи на режим „търсене“.
— Боже мой! — не след дълго извика той. — Та това е Човекът с Наденичката!
Реджиналд ван Тюйл тихо простена. Поведението на Арчи дълбоко засегна неговата чувствителна натура. Защото Арчи беше пуснал ръката му и се беше хвърлил напред, сърдечно друсайки ръката на мъжа с нетрадиционните модни възгледи.
— Виж ти, виж ти, виж ти! Драги ми приятелю! Сигурно ме помниш, а? Не? Да?
Мъжът с белега изглеждаше озадачен. Той размърда кафявите си обувки, опипа сламената капела и изгледа Арчи въпросително.
— Не мога да се сетя — извинително каза той.
Арчи потупа гърба на фрака. После нежно хвана под ръка реформатора в облеклото.
— Срещнахме се пред Сен Михиел през войната. Ти ми даде парче наденичка. Една от най-великодушните постъпки в историята. Само порядъчен човек би дал на някой непознат парче наденичка в такъв момент. Господ ми е свидетел, винаги ще го помня! Спаси живота ми, определено! Не бях слагал залък в устата си от осем часа. Е, какво смяташ да правиш? Искам да кажа, не си зает за обяд или нещо подобно, а? Чудесно! В такъв случай предлагам да мръднем и да похапнем някъде.
Арчи сърдечно стисна ръката на мъжа.
— Гледай ти, никога не съм предполагал, че пак ще те срещна! — продължи той. — Често съм си мислил какво е станало с теб. Но, за Бога, щях да забравя. Дяволски неучтиво е от моя страна. Това е моят приятел, господин ван Тюйл.
Реджи преглътна като представител на онази птича порода, фаворит в коледното меню. Колкото по-дълго гледаше непознатия, толкова по-непоносим му се струваше костюмът на този човек. Очите му с погнуса се спряха на кафявите обувки, плъзнаха се с потрес по панталоните от туид, огледаха укорително зеления шал, а от там с отчаяно примирение се преместиха на сламената капела.
— Съжалявам — смутолеви той. — Току-що се сетих. Имам важна среща. Вече закъснявам. Ъ… пак ще се видим по някое време…