И се отдалечи съкрушен. Арчи не съжали, че Реджи си тръгна. Момчето беше добро, но несъмнено щеше да бъде излишен при тази среща на стари бойни другари, свързани с най-вкусната и питателна наденичка на света.
— Смятам да отидем в „Космополис“ — каза Арчи, като поведе своя новооткрит приятел през тълпата. — Хапването там си го бива, а аз мога да подпиша сметката, което не е без значение в наши дни.
Човекът с Наденичката се усмихна развеселен.
— Не мога да отида така в място като „Космополис“.
Арчи изпита известно неудобство.
— Знаеш ли… май имаш право! — смънка той. — Все пак, щом повдигна този въпрос, ти наистина си смесил едно-друго от гардероба си тази сутрин, а? Искам да кажа, очевидно си се разсеял и си докопал образци от доста на брой различни твои костюми.
— Костюми ли? За какви костюми говориш? Аз нямам никакви костюми. За кой ме вземаш? За Винсент Астор? Всичко, което имам, е на гърба ми.
Арчи беше потресен. Тази трагедия го развълнува. Той самият никога в живота си не беше разполагал с пари, но по някакъв начин винаги успяваше да се сдобие с много дрехи. Как ставаше това, той не се наемаше да гадае. Имаше някаква смътна идея, че шивачите са човеколюбиво племе, което винаги може да даде чифт панталони на онзи, който заслужава. Това, разбира се, криеше известно неудобство, защото дадяха ли веднъж нещо, те имаха навика да те затрупват с писма за него. Човек обаче скоро се научаваше да разпознава почерка им, след което не беше никак трудно да открие писмата им в сутрешната поща и да ги изхвърля в кошчето за отпадъци. Арчи за пръв път попадаше на човек, комуто дрехите наистина не достигаха.
— Драги ми бойни друже — делово заяви той, — това трябва да се поправи! Да, определено! Това трябва веднага да се поправи! Предполагам, че моите неща няма да ти станат, а? Не. Добре, слушай сега. Ще изкрънкаме нещо от моя тъст. Старият Брустър, нали разбираш, човекът, който маха палката в „Космополис“. Дрехите му ще ти лепнат като пощенска марка на плик, защото е нисък тантурест тип като теб. Искам да кажа, той също е един от онези яки, набити, добре изглеждащи мъже със среден ръст. Между другото, къде си отседнал?
— Точно сега… никъде. Мислех си да заема една от онези самостоятелни пейки в парка — призна човекът с наденичката.
— Да не си останал без пукнат грош?
— И още как!
Арчи се притесни.
— Трябва да си намериш работа.
— Трябва. Не знам защо обаче, но не мога.
— С какво се занимаваше преди войната?
— Забравил съм.
— Забравил си!
— Забравил съм.
— Какво искаш да кажеш — забравил? Нямаш предвид — забравил?
— Да. Всичко.
— Слушай, как така? Не можеш да забравиш такова нещо.
— Не мога ли! Забравил съм всякакви неща. Къде съм роден. На колко години съм. Дали съм женен или ерген. Как се казвам…
— Ама че работа! — смаяно възкликна Арчи. — Но помниш, че си ми дал парче наденичка пред Сен Михиел?
— Не, не помня. Вярвам на думите ти. Откъде да знам, може да искаш да ме примамиш в някое свърталище и да ми откраднеш сламената капела. Изобщо не те познавам. Но ми харесва това, което казваш — особено онази част за хапването — и ще рискувам.
Арчи се притесни.
— Слушай, старче. Напъни се. Сигурно си спомняш този случай с наденичката? Стана точно пред Сен Михиел, към пет следобед. Твоята групичка беше залегнала до моята групичка, срещнахме се случайно и аз казах: „Здравей!“, а ти каза „Здрасти!“, аз пък казах „Виж ти! Виж ти!“, а ти каза „Искаш ли парче наденичка?“, и аз казах „Виж ти! Виж ти! Виж ти!“
— Разговорът ни изглежда е бил твърде съдържателен, но не го помня. Трябва да са ме ранили след това. Оттогава не мога да се оправя.
— О! Оттам ли ти е този белег?
— Не! Получих го като скочих през една стъклена витрина в Лондон в деня на годишнината от края на войната.
— Защо, по дяволите, ти е трябвало да го правиш?
— О, не знам. Тогава ми се струваше добра идея.
— Но след като си спомняш това, защо не можеш да си спомниш как се казваш?
— Помня всичко, което се е случило след като излязох от болницата. Забравил съм само онази част преди това.
Арчи го потупа по рамото.
— Знам точно какво ти трябва. Ти имаш нужда от малко спокойствие и почивка, за да премислиш нещата. Не можеш да продължаваш да спиш по пейките в парка. В никакъв случай. Определено не. Трябва да се преместиш в „Космополис“. Никак не е лош старият „Космополис“. На мен не ми хареса много първия път, когато отседнах там, защото някакво дяволско кранче не спря да капе кап-кап-кап цяла нощ и не можах да мигна, но мястото си има и добри страни.
— Да не би в „Космополис“ да са започнали да дават безплатен подслон и храна напоследък?