— Точно така! Всичко ще бъде наред. Е, ето че стигнахме. Първо ще се промъкнем в апартамента на татенцето и ще огледаме старите му дрехи. Познавам човека от румсървиса на неговия етаж Няма грешка! Той ще ни отвори с резервния ключ.
И стана така, че господин Даниъл Брустър се качи в апартамента си по средата на обяда, за да потърси някакъв документ, свързан с въпроса, който обсъждаше със своя гост, архитекта на новия хотел. Шум от гласове зад затворената врата на спалнята го накара да наостри слух. Разпознавайки акцента на своя зет, той изруга под нос и се втурна бесен вътре. Господин Брустър не обичаше Арчи да се размотава на воля из апартамента му.
Гледката, която се разкри пред очите му щом отвори вратата, не се превърна в лек за неговия бяс. Подът представляваше море от дрехи. По столовете имаше сака, върху леглото — панталони, по рафтовете на библиотеката — ризи. И сред тази бъркотия като две самотни скали сред бурните вълни стърчаха зет му Арчи и някакъв мъж, който на разгневения господин Брустър заприлича на комедиант, изпълняващ ролята на скитник в някоя бурлеска.
— Всемогъщи Боже! — възкликна ужасен господин Брустър.
Арчи вдигна поглед към него, усмихнат дружелюбно.
— О, здравей, здравей! — поздрави го непринудено той. — Тъкмо оглеждахме резервните ти декори, за да видим дали не можем да намерим нещичко за моя приятел тук. Това е господин Брустър, моят тъст, старче.
Арчи огледа смръщеното лице на своя родственик. В изражението му се четеше нещо не дотам насърчително и затова реши, че преговорите трябва да протекат насаме.
— Извини ме за момент, друже — обърна се той към своя нов приятел. — Искам да си поговоря малко с моя тъст в другата стая. Просто кратък приятелски делови разговор. Ти стой тук.
В другата стая господин Брустър се нахвърли върху Арчи като ранен пустинен лъв.
— Какво по…!
Арчи хвана здраво едно от копчетата на сакото му и започна лекичко да го гали.
— Трябваше да ти обясня — каза той, — само че не исках да прекъсвам обяда ти. Онзи симпатяга на хоризонта е стар мой приятел…
Господин Брустър се отскубна и свирепо се озъби:
— Как смееш, по дяволите, ти, гнида такава, да водиш разни скитници в спалнята ми и разхвърляш дрехите ми?
— Точно това се опитвах да ти обясня, само ме изслушай. Този образ е една птица, която срещнах във Франция през войната. Той ми даде парче наденичка пред Сен Михиел…
— Проклети да сте и ти, и той, и тъпата наденичка!
— Съгласен съм. Но слушай. Той не може да си спомни нито кой е, нито къде е роден, нито как се казва, а е останал без пукнат грош, ето защо, дявол да го вземе, трябва да се погрижа за него. Разбираш ли, той ми даде парче наденичка.
Гневът на господин Брустър отстъпи място на зловещо спокойствие.
— Давам му две секунди да се измете оттук. Ако не се изнесе дотогава, ще наредя да го изхвърлят.
Арчи беше потресен.
— Не говориш сериозно, нали?
— Съвсем сериозно.
— Но къде да отиде?
— Вън.
— Но ти не разбираш. Това момче е загубило паметта си, защото е било ранено през войната. Набий си този факт здраво в старата кратуна. Той се е сражавал за теб. Сражавал се е и е проливал кръвта си за теб. Пролял е доста кръв, за Бога! Спаси живота ми!
— Дори и нищо друго да нямах против него, това само ми стига.
— Но ти не можеш да изхвърлиш в студения жесток свят човек, който е пролял литри кръв, за да се превърне тази земя в безопасно място за хотел „Космополис“.
Господин Брустър погледна демонстративно часовника си.
— Две секунди! — отсече той.
Настъпи мълчание. По всичко личеше, че Арчи усилено пришпорва сивите си клетки.
— Добре-е-е! — каза той накрая. — Не се бой. Знам къде може да иде. Току-що се сетих. Ще го настаня в моето магазинче.
Кръвта се оттече от лицето на господин Брустър. Яростта толкова го беше заслепила, че беше забравил за това проклетото магазинче. Новината го смути и принуди да седне на най-близкия стол.
Отново настъпи мълчание.
— Не мога да повярвам! — простена господин Брустър.
— Знаех си, че ще проявиш достатъчно разум — одобрително заяви Арчи. — А сега, честно, да си говорим като мъже, как ще действаме?
— Какво искаш да направя? — изръмжа господин Брустър.
— Мислех си да подслониш човека за известно време и да му дадеш възможност да се огледа насам-натам и да събере мислите си.
— Категорично отказвам да давам безплатна храна и подслон на още един безделник.
— На още един?
— Е, той ще бъде вторият, нали така?
Арчи се засегна.
— Вярно е — каза той, — че когато пристигнах тук, временно си бях дал почивка, така да се каже, но нима не се заех веднага с управлението на новия ти хотел? Точно така!