— Аз няма да подслоня този скитник.
— Добре де, тогава му намери работа.
— Каква работа?
— О, каквато и да е.
— Може да започне като сервитьор, ако иска.
— Добре, ще му поставя въпроса.
Арчи се върна в спалнята. Човекът с Наденичката се оглеждаше одобрително в огледалото, преметнал около врата си вратовръзка на точки.
— Прощавай, че те изоставих, старче — извини му се Арчи. — Големият Бял Баща оттатък казва, че можеш да работиш като сервитьор тук, но нищо повече няма да направи за теб. Какво ще кажеш?
— Сервитьорите похапват ли?
— Предполагам. Въпреки че, дявол да го вземе, като се замисля, никога не съм виждал някой от тях да го прави.
— Това ми стига! — каза Човекът с Наденичката. — Кога започвам?
19
Реджи се събужда за живот
Предимството човек да разполага с много свободно време е това, че може спокойно да се занимава с делата на целия свой кръг от приятели. Ето защо Арчи, който отблизо следеше съдбата на Човека с Наденичката, не пренебрегваше и романтичните потребности на своя шурей Бил. Няколко дни по-късно, когато една сутрин Люсил се завърна в техния апартамент, завари съпруга си седнал на стол с висока облегалка до масата с необичайно строг израз на иначе приветливото си лице. В ъгъла на устата му се мъдреше огромна пура. Пръстите на едната му ръка бяха пъхнати в ръкавната извивка на жилетката му, а с другата ръка потропваше заплашително по масата.
Докато го гледаше и се чудеше какво му става, Люсил изведнъж установи, че в стаята се е появил Бил. Той беше излязъл от спалнята и вървеше енергично към Арчи. Щом стигна до масата, Бил спря.
— Татко! — каза той.
Арчи рязко вдигна глава, силно смръщен над пурата.
— А мойто момче! — каза той с необичайно дрезгав глас. — Какво става? Казвай какво има, момчето ми, казвай какво има! Защо, по дяволите, мълчиш! И без това днес съм затрупан с работа.
— Какво, за Бога, правите? — не успя да удържи повече юздите на любопитството си Люсил.
Арчи й махна с ръка да стои настрана с широкия жест на брутален грубиян, прекъснат в момент на съсредоточване.
— Остави ни, жено! Искаме да си поговорим насаме! Сядай някъде и си намери за малко някаква занимавка. Почети някоя книга. Измисли няколко гатанки! Давай, момко!
— Татко! — нададе отново тръбен зов Бил.
— Да, момчето ми, да? Какво има?
— Татко! — потрети Бил.
Арчи взе подвързаната в червено книга, която лежеше на масата.
— Спираме за момент. Съжалявам, че те прекъсвам, момче, но си знаех, че нещо не е както трябва. Току-що се сетих. Походката ти. Не става!
— Не става?
— Не става! Къде беше главата за „Изкуството на походката“? Ето я. Слушай, драги мой. Слушай и попивай. „Кога-то върви, човек трябва да се стреми да овладее плавното и естествено движение на бедрата. Онзи, който върви правилно, сякаш се носи по земята.“ А ти, старче, изобщо не се носеше. Ти просто влетя като човек, който нахлува в ресторанта на гарата за чиния супа, когато до заминаването на влака му остават две минути. Дяволски важна е тази работа с походката, да знаеш. Започнеш ли погрешно, до никъде няма да стигнеш. Опитай пак… Много по-добре. — Той се обърна към Люсил. — Видя ли този път как се носеше? Направо страхотно, нали?
Люсил беше седнала и чакаше да й обяснят какво става.
— Да не би ти и Бил да се готвите да участвате в някой водевил? — попита тя.
Арчи, който внимателно оглеждаше своя шурей, откри друг повод за критика.
— „Увереният в себе си човек със собствено достойнство — зачете той — стои изправен. Стойката му е естествена, непринудена и грациозна. Петите са леко раздалечени, главата изправена, очите гледат открито право напред“… Погледни напред, старче!… „раменете са изпънати, ръцете отпуснати естествено отстрани до тялото, когато не са заети с друго“… това означава, че ако посегне да те удари, можеш спокойно да се предпазиш… „гърдите са естествено изпъчени, а коремът“… Ти нямаш място тук, Люсил. Върви някъде другаде, където няма да ни чуваш… това, което току-що споменах… „прибран и най-вече, без да се издава напред“. Е, ясно ли ти е? Да, сега изглеждаш добре. Продължавай, момко, продължавай. Хайде да чуем Динамичния глас и Авторитетния тон — малко от онзи пълнокръвен, богат, звучен говор, за който толкова много слушаме!
Бил заби като свредел погледа си в своя зет и пое дълбоко дъх.
— Татко! — поде той познатия мотив. — Татко!
— Трябва доста да се потрудиш, за да разнообразиш репликите на Бил! — отбеляза критично Люсил. — В противен случай никога няма да ви ангажират.