Затова, когато Арчи, след като го поздрави и се тръшна на стола до него, неочаквано извади от вътрешния си джоб снимка на изключително привлекателно момиче и го помоли да й даде малка роля в пиесата, която финансираше, Реджи беше потресен и разочарован. Този следобед той беше в много по-сантиментално от обичайното настроение. Всъщност, в момента, когато Арчи се появи, беше изпълнен с мечтателен копнеж по меки ръчички, прегърнали го здраво през врата, ситнеж на малки крачета и прочие неща от този род. Той изгледа укорително Арчи.
— Арчи! — гласът му развълнувано потрепери. — Заслужава ли си? Заслужава ли си, старче? Помисли за бедната малка женичка у дома!
Арчи изпадна в недоумение.
— Ъ, старче? Коя бедна малка женичка?
— Помисли за доверието й в теб, за нейната вяра…
— Изобщо не те разбирам, старче.
— Какво би казала Люсил, ако знаеше за това?
— О, тя знае. Тя знае всичко.
— Господи! — възкликна Реджи. Неговите светли надежди агонизираха. Едно от нещата, в които дълбоко вярваше, беше, че брачният съюз на Люсил и Арчи коренно се различава от онези разпуснати съвместни съжителства, които бяха нещо обичайно в неговия свят. Той не беше изпитвал подобно мъчително чувство, че устоите на вселената са напукани и се клатят, и че в живота няма доброта и светлина от онази сутрин, преди осемнадесет месеца, когато един немарлив камериер го беше изпратил на Пето Авеню само с една гета.
— Люсил даде началния тласък — обясни Арчи. Той се канеше да спомене връзката на шурея си с този въпрос, но се спря навреме, като си спомни, че Бил изрично се беше противопоставил тайната му да бъде разкрита пред Реджи. — Нека да ти обясня, старче. Аз не познавам тази жена, но тя е дружка на Люсил — той успокои съвестта си с мисълта, че, ако Мейбъл все още не беше, щеше да стане след няколко дни — и Люсил иска да й направи услуга. Тя е била принудена да се качи на сцената в Англия, за да издържа старата си майчица и да плаща за обучението на братчето си и прочие неща от сорта, а сега, разбираш ли, идва в Америка и Люсил иска да й помогнеш и да я вкараш в твоето шоу, така че в общи линии да продължи да издържа семейството си зад Голямата вода. Как ти се струва, става ли?
— О, разбирам! — въодушевено се съгласи Реджи, доволен, че подозренията му са се оказали безпочвени. — Ами, с удоволствие, старче, с най-голямо удоволствие!
— Някаква малка роля ще свърши работа. Няма ли някоя прислужница в твоята изтънчена пиеска, която се мотае по сцената и казва: «Да, мадам», «Не, мадам»? Е, точно това й трябва. Чудесно! Знаех си, че мога да разчитам на теб, старче. Ще кажа на Люсил да я прати у вас, когато пристигне. Мисля, че трябва да доцамбурка в един от следващите няколко дни. Е, трябва да вървя. Чао-чао!
— Ариведерчи! — сбогува се Реджи.
Беше изминала близо седмица от този разговор, когато Люсил влезе в апартамента им в «Космополис» и завари Арчи да лежи на кушетката и да пуши освежителна лула тютюн след изпълнения с дела ден. На Арчи се стори, че съпругата му не е в обичайното за нея свежо настроение. Той я целуна и след като пое слънчобрана й, безуспешно се опита да го закрепи на брадичката си. Когато го вдигна след полета му към пода и го постави на масата, забеляза, че Люсил го гледа унило. Сивите й очи бяха помръкнали.
— Здравей, моето момиче — каза Арчи. — Нещо май обръща на вода горещата ти кръв?
Люсил въздъхна уморено.