— Арчи, скъпи, знаеш ли някои наистина пиперливи ругатни?
— Така-а-а — проточи Арчи, — чакай да помисля. Всъщност, във Франция успях да обогатя речника си с няколко дузини доста сочни и цветисти израза. През цялата ми военна служба аз излъчвах нещо — някакъв необясним магнетизъм, нещо неустоимо — което подтикваше полковниците и другите дървеняци от околните рангове към невероятна изобретателност. Някак си ги вдъхновявах, разбираш ли. Спомням си един тузар, който ме руга цели десет минути без да се повтори. А дори и след това виртуозно изпълнение той очевидно мислеше, че не е успял да каже дори стотна от онова, което е искал. Всъщност, той направо ми заяви, че само думи не са достатъчни, за да ми отдаде дължимото. Но защо са ти на теб тез тежки думи?
— Защото искам да дам воля на чувствата си.
— Нещо не е наред ли?
— Нищо не е наред! Току-що пих чай с Бил и Мейбъл.
— О! — възкликна Арчи. — И какво е решението на съдебните заседатели?
— Виновна! — отговори Люсил. — А присъдата, ако ме питат, трябва да бъде доживотна каторга отвъд океана.
Тя раздразнено свали ръкавиците си.
— Какви глупаци са мъжете! Не ти, съкровище! Струва ми се, че ти си единственият мъж на света, който не е. Ти се ожени за свястно момиче, нали? Ти не тръгна да гониш жени с яркочервена коса и да се пулиш насреща им с очи, които сякаш ще изхвръкнат от орбитите, като някой булдог, който чака да му подхвърлят кокал.
— О, почакай? Да не би старият Бил да изглежда така?
— По-зле!
Арчи реши да зададе процедурен въпрос.
— Един момент, скъпа. Говориш за яркочервена коса. Сигурен съм, че старият Бил в изключително веселите монолози, които изливаше отгоре ми всеки път, когато не успявах да забележа навреме приближаването му, винаги споменаваше, че косата й е с цвят на благороден кестен.
— Сега цветът й не е нито благороден, нито кестен! Яркочервена е. Боже мой, поне това би трябвало да знам. Цял следобед я гледах. Направо ме заслепяваше. Ако се наложи пак да се срещна с нея, възнамерявам да отида на очен лекар и да си взема чифт от онези очила с тъмни стъкла, които хората носят в Палм Бийч. — Люсил млъкна и за момент се замисли за тази трагична ситуация. — Не искам да кажа нищо лошо за нея, разбира се.
— Не, не, разбира се, че не.
— Но от всички ужасни, второкласни момичета, които някога съм срещала, тя е най-отвратителното! Има яркочервена коса и когато говори, имитира оксфордско произношение. Звучи толкова отвратително префърцунено, че е страшно да я слушаш. Тя е един хитър, гаден, подмолен, гримиран, лицемерен вампир! Елементарно създание! Истински ужас! Злобно и заядливо същество!
— Права си, наистина не чух нищо лошо за нея — одобрително заяви Арчи. — Започва да ми се струва — продължи той, — че добрият стар отец ще преживее още един шок. Не му е лек животът!
— Ако Бил се осмели да представи това момиче на татко, направо рискува живота си.
— Но нали това беше идеята… хитрината… номерът, а? Или мислиш, че е възможно да се разколебае?
— Да се разколебае! Трябваше да го видиш как я гледа. Като малко момче, което е притиснало нос във витрината на сладкарница.
— Това е вече прекалено! — въздъхна обезкуражен Арчи. Люсил ритна крака на масата.
— А като си помисля — изсумтя тя, — че когато бях малко момиченце, се възхищавах на Бил като стожер на мъдростта. Прегръщах коленете му, впервах очи в него и се чудех как е възможно човек да бъде толкова прекрасен.
Тя отново ритна крака на масата, който за нейно съжаление не беше нечий друг.
— Ако знаех какво ще се случи по-късно — продължи тя разпалено, — щях да го ухапя по глезена… няколко пъти.
През следващите дни Бил не се появи и Арчи остана малко встрани от развоя на неговия любовен роман. Люсил говореше по въпроса единствено когато той повдигаше темата и му даде ясно да разбере, че не изпитва удоволствие да обсъжда бъдещата си снаха. Когато Арчи се опита деликатно да подготви господин Брустър-старши за това, което щеше да го сполети, и го попита дали харесва червена коса, той го нарече глупак и му каза да се маха и да не пречи на заетите хора. Единственият човек, който би могъл да го държи в течение на събитията, беше самият Бил, ала опитът беше направил Арчи предпазлив по отношение на срещите с Бил. Ролята на довереник на младеж в началните етапи на любовта не е синекурна длъжност и на Арчи му се доспиваше дори при мисълта, че ще трябва да говори със шурея си. Той усърдно избягваше своя преливащ от любов и желание да я обсъжда с някого родственик. Ето защо сърцето му се сви от горчиво предчувствие, когато един ден, както си седеше в ресторанта на «Космополис» и се готвеше да си поръча обяд, погледна през рамо и забеляза Бил насочил кърма към неговата маса, очевидно решен да се присъедини към компанията.