За негова изненада обаче Бил не се впусна веднага в обичайния за него монолог. Всъщност, той изобщо не проговори. Просто дъвчеше пържолата си и на Арчи се стори, че избягва да срещне погледа му. Едва когато приключиха с обяда и запалиха пури, Бил изплю камъчето.
— Арчи! — каза той.
— Здрасти, старче! — отговори Арчи. — Тук ли си още? Помислих, че си умрял или нещо подобно. Приличаш ми на нашите стари познайници Томас Немия и Семи Мълчаливеца. Можеш да победиш и двамата в една вечер.
— Имам си причина да мълча.
— И каква е тя?
Бил беше изпаднал в нещо подобно на унес. Той седеше мрачно навъсен и светът сякаш беше престанал да съществува за него.
След като почака достатъчно дълго, както му се стори, за отговор на въпроса си, Арчи се пресегна и леко докосна ръката на своя шурей със запаления край на пурата си. Бил изкрещя и излезе мигновено от обзелото го вцепенение.
— И каква е тя? — повтори Арчи.
— Каква е коя? — попита Бил.
— Виж какво, младежо! — възропта Арчи. — Животът е кратък и времето лети. Хайде да престанем да си разменяме любезности. Ти намекна, че нещо ти тежи — нещо тревожи старата ти кратуна — и аз чакам да узная какво е то.
След като повъртя известно време в ръцете си лъжичката за кафе, Бил реши да задоволи любопитството на Арчи.
— Изпаднал съм в страхотна дупка.
— Какъв е проблемът?
— Става дума за онова проклето момиче!
Арчи примигна.
— Какво!
— Онова проклето момиче!
Арчи не можа да повярва на ушите си. Той се беше приготвил — всъщност, беше стегнал бойните си редици, за да преглътне без да бърчи нос множеството различни имена, с които Бил щеше да нарича своята любима. Но «онова проклето момиче» не фигурираше сред очаквания порой от лигава сладникавост.
— Спътнико в зрелите ми години — обърна се строго той към шурея си, — давай да се разберем. Възможно ли е, когато казваш «онова проклето момиче», да имаш пред вид…?
— Разбира се!
— Но Уилям, старче…
— О, знам, знам, знам! — раздразнено каза Бил. — Изненадан си, че ме чуваш да говоря така за нея?
— Мъничко, да. Може би мъничко. Когато за последен път те чух, момко, трябва да си спомняш, ти говореше за дамата като за твоя любима, и поне веднъж ако не греша, я нарече твоето тъмнокосо агънце.
Бил изрева пронизително.
— Недей! — Тялото му се разтресе от силна конвулсия. — Не ми напомняй за това!
— Е, в такъв случай е налице рязък спад в интереса към тъмнокосите агънца — отбеляза Арчи.
— Как — попита яростно Бил — едно момиче може да бъде тъмнокосо агънце, когато косата му е яркочервена?
— Дяволски трудно! — призна Арчи.
— Предполагам, Люсил ти е казала за това?
— Тя действително намекна. Много леко всъщност. Намекът й беше лек като перушинка, така да се каже.
И последните останки от сдържаността на Бил изчезнаха.“
— Арчи, здравата съм я загазил. Не знам защо стана така, но веднага щом я видях… нещата в Англия изглеждаха много по-различни… искам да кажа… — той отпи няколко големи глътки вода с лед. — Предполагам, защото я видях до Люсил. Старата Лу е невероятно стилна. Тя направо я засенчи. Сякаш видях изкуствени перли редом с истински. И тази червена коса! Тя направо беше капак на всичко! — Бил се замисли мрачно. — Истинско престъпление е жените да си боядисват косата. Особено в такова криминално червено. Защо, по дяволите, жените го правят?
— Не обвинявай мен, старче. Аз не съм виновен.
Бил изглеждаше плах и изтерзан.
— Чувствам се такъв подлец. Седя си тук и си мисля, че бих дал всичко, което имам, за да се отърва от това проклето създание, а момичето, изглежда, през цялото време все повече се привързва към мен.
— Откъде знаеш? — Арчи огледа неодобрително своя шурей. — Може би нейните чувства също са се променили. Твърде възможно е тя да не харесва цвета на твоята коса. Аз самият не го харесвам. Е, ако я боядисаш червена…
— О, млъкни! Разбира се, че един мъж знае кога дадено момиче е привързано към него.
— Тука си напълно прав, момко. Когато станеш на моята възраст…
— Аз съм на твоята възраст.
— Правилно! Забравих това. Добре де, нека да погледнем на въпроса от друг ъгъл. Да предположим, синко, че госпожица Как-й-беше-там-името, така де, това което идва след госпожица…
— Спри! — изведнъж каза Бил. — Реджи идва!
— Ъ?
— Идва Реджи ван Тюйл. Не искам да слуша как си говорим за онова проклето създание.
Арчи погледна през рамо и забеляза, че това, което каза Бил, е истина. Реджи лавираше скокливо между масите.