— Пекинезът ли? Не знам.
— Е, наистина напредваш — похвали го Арчи. — Не мога да го отрека. Остава ти да извървиш още малко път, докато станеш като онези, които посещават Курсове за трениране на паметта, рекламирани в списанията. Искам да кажа, нали знаеш, момчетата, които срещат някого веднъж за пет минути, а след това попадат отново на същия човек десет години по-късно и казват: „Разбира се, та това е господин Уоткинс от Сиатъл!“. Все пак, справяш се добре. Просто трябва да бъдеш търпелив. Който чака, винаги дочаква! — Арчи се изправи наелектризиран. — Слушай, дявол да го вземе, добре го казах, а! Който чака, винаги дочаква, а, как мислиш? Нали така?
— Мамо — все още размишляващо целенасочено по темата отново се обади детето на съседната маса — мислиш ли, че нещо е минало през лицето му?
— Тихо, миличък!
— Може би нещо го е ухапало?
— Яж си рибата, скъпи — каза майката, която очевидно беше едно от онези глупави създания, които е невъзможно да заинтригуваш с разговор за нещо важно.
Арчи почувства радостна възбуда. Дори появата на тъста му, който влезе след малко и седна в другия край на ресторанта, не успя да помрачи приповдигнатото му настроение.
Човекът с Наденичката отново дойде на масата му.
— Странна работа — каза той. — Сякаш се събуждам след дълъг сън. Имам чувството, че всичко се прояснява. Кучето се казваше Мари. Кучето на жена ми, нали разбираш. Имаше бенка на брадичката.
— Кучето ли?
— Не. Жена ми. Отвратително зверче! Веднъж ме ухапа по глезена.
— Жена ти?
— Не. Кучето. Господи! — възкликна Човекът с Наденичката.
Арчи вдигна глава и проследи погледа му.
През няколко маси, до бюфета, на който управата беше изложила студените закуски, десертите и палачинките, вписани във втората част на менюто, току-що бяха седнали мъж и момиче. Мъжът беше дебел и на средна възраст. Той беше издут практически на всяко място, където един мъж можеше да се издуе, а главата му беше почти изцяло лишена от растителна покривка. Момичето беше младо и хубаво. Очите му бяха сини. Косата му беше кестенява. Отляво на брадичката то имаше твърде симпатична малка бенка.
— Господи! — възкликна Човекът с Наденичката.
— Какво става? — попита Арчи.
— Кои са тези? Там, на онази маса?
Поради регулярните си посещения на ресторанта на „Космополис“, Арчи познаваше по физиономия повечето от редовните посетители.
— Мъжът се казва Госет. Джеймс Дж Госет. Филмов магнат. Сигурно си чувал името му.
— Нямам пред вид него. Кое е момичето?
— За първи път го виждам.
— Това е жена ми! — каза Човекът с Наденичката.
— Жена ти!
— Да!
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен!
— Бре, бре, бре! — каза Арчи. — Честито!
На другата маса момичето, без да подозира за драмата, която предстоеше да навлезе в живота му, беше погълнато от разговора с дебелия мъж И в този момент дебелият мъж се наведе напред и го потупа по бузата.
Това беше бащинско потупване, така, както един мил чичо би потупал любимата си племенница, ала Човекът с Наденичката не погледна на него по този начин. Той беше тръгнал бързо към масата, но сега, засегнат до дъното на душата си, полетя напред с дрезгав вик.
По-късно Арчи трябваше да положи доста усилия, за да обясни на тъста си, че щом управата излага из целия ресторант студени закуски и подобни неща, това рано или късно щеше да се случи. Той настояваше, че това си е истинско изкушение за хората, и ако някой трябваше да бъде обвиняван, това беше самият господин Брустър. Каквато и да беше истината по случая, Студеният Бюфет се оказа изключително полезен в този кризисен момент от живота на Човека с Наденичката. Той почти беше стигнал до бюфета, когато дебелият мъж отново потупа момичето по бузата, и на него му беше необходимо само част от секундата да грабне една палачинка с боровинков пълнеж В следващия миг палачинката профуча край главата на дебелака, удари се в стената и избухна като граната.
Несъмнено има ресторанти, в които подобно събитие не би направило особено впечатление, но „Космополис“ не беше един от тях. Всички започнаха да приказват в надпревара, ала единственият човек, който каза нещо разумно, беше детето с моряшкия костюм.
— Искам пак! — одобрително извика то.
Човекът с наденичката изпълни молбата му. Той взе една плодова салата, вдигна я за момент, а след това я изсипа върху плешивата глава на господин Госет. Ресторантът се огласи от щастливия смях на детето. Каквото и да си мислеха останалите посетители за станалото, на детето му явно харесваше и то не смяташе да го крие.
Епичните събития действат зашеметяващо. Те парализират сетивата. За момент се възцари тишина. Земята спря да се върти. Господин Брустър изръмжа нещо нечленоразделно с пяна на уста. Господин Госет се почисти доколкото можа със салфетката си. Човекът с Наденичката изсумтя.