Престоят в Ню Йорк ни най-малко не беше притъпил английския спортен нюх на господин Блейк. Той все още безпогрешно можеше да разпознае от пръв поглед един състезател от класа.
— Но този млад господин е просто един млад господин — със съмнение произнесе той, но в очите му проблясваше надежда. — Не може да го направи!
— Разбира се, че може. Не ставай смешен, старче.
— Не мога да направя какво? — поинтересува се момчето.
— Ами как, да спасиш честта на старата ферма, като излезеш срещу шампиона. Дяволски тъжна история, между нас казано. Кандидатът на този беден човечец го изоставил в последния момент и само ти можеш да го спасиш. А ти му го дължиш, разбираш ли, защото точно снощната лекция на добрата ти стара майчица накарала кандидата да се оттегли. Трябва да се явиш и да заемеш мястото му. Нещо като идеална справедливост, разбираш ли, и прочие!
Арчи се обърна към господин Блейк.
— Кога трябва да започне надпреварата? В два и половина? Нали не си зает с нещо важно в два и половина, а?
— Не. Мама ще обядва в някакъв женски клуб и след това ще изнася лекция. Мога да се измъкна.
Арчи го потупа по главата.
— Е, в такъв случай тръгвай натам, където те очаква славата, шампионе.
Мършавият юноша се взираше захласнато в плаката. Той сякаш го беше хипнотизирал.
— Палачинки! — благоговейно произнесе то.
Думата прозвуча като боен вик.
22
Уоши влиза в Залата на Славата
Около девет часа на следващата сутрин в един от апартаментите на хотел „Космополис“ госпожа Кора Бейтс Макол, известната лекторка по въпросите на Рационалното хранене, закусваше със семейството си. Срещу нея седеше господин Макол, дребен мъж с изтормозен вид, странните природни дадености на чието лице бяха подчертани от чифт очила с рогови рамки. Стъклата с форма на полумесец бяха обърнати с рогчетата нагоре. Зад тях очите на господин Макол непрестанно играеха на криеница, като ту надзъртаха над тях, ту се скриваха. В ръката си държеше чаша с ерзац кафе. От дясната му страна, чоплейки апатично в чинията с каша от овесени ядки, седеше синът му Уошингтън. Самата госпожа Макол похапваше филия Диетичен хляб, намазана с фъстъчено масло. Защото тя, освен че проповядваше, също така прилагаше на практика теорията, която от толкова години се стремеше да втълпи на лекомислените маси. Нейният ден винаги започваше с лека, но питателна закуска, в която за надмощие по противност пред сина и съпруга й с променлив успех се бореха особено отблъскващата каша от овесени ядки, изглеждаща и имаща вкус на стара сламена шапка, прекарана през месомелачка и крайно противната марка ерзац кафе. Господин Макол беше склонен да присъди палмата на първенството на ерзац кафето, но синът му Уошингтън твърдо отстояваше мнението, че кашата е неизмеримо по-блудкава. Както Уошингтън, така и неговият баща обаче, ако някой ги попиташе, без много пререкания помежду си щяха да признаят, че разликата между двете всъщност не беше твърде голяма.
Госпожа Макол огледа отрочето си със сериозно одобрение.
— Радвам се да видя, Линдзи — каза тя на съпруга си, чиито очи подскочиха покорно над стъклената ограда при споменаването на името му, — че Уоши си е възвърнал апетита. Когато снощи отказа да вечеря, се притесних, че може да се разболява. Лицето му направо гореше. Забеляза ли колко беше зачервен?
— Той наистина изглеждаше зачервен.
— Много зачервен. А дишането му беше хрипкаво. И когато заяви, че няма апетит, право да си кажа, се обезпокоих. Но тази сутрин очевидно се чувства отлично. Нали наистина се чувстваш отлично, Уоши?
Наследникът на рода Макол вдигна поглед от кашата си.
— Ъ-хъ — потвърди той.
Госпожа Макол кимна.
— Ти, разбира се, ще се съгласиш, Линдзи, че това, от което се нуждае едно момче, е внимателно подбран и рационален хранителен режим, нали? Уоши има превъзходна физика. Енергия също не му липсва и аз отдавам това напълно на факта, че внимателно следя какво яде. Потрепервам при мисълта, че има толкова много подрастващи момчета, на които безразсъдни родители позволяват да ядат месо, сладкиши, палачинки… — Тя изведнъж млъкна. — Какво ти става, Уоши?
По всичко личеше, че навикът да се потреперва при мисълта за палачинки е наследствена черта в семейство Макол, защото при споменаването на думата силна вътрешна вибрация беше разтресла мършавото тяло на Уошингтън, а на лицето му се беше появило изражение, подобно на болка. Той тъкмо беше протегнал ръка за филия Диетичен хляб, но сега доста припряно я отдръпна и се отпусна на стола, като дишаше тежко.