Арчи пушеше доволно.
— Добра работа свършихме тази вечер, стара приятелко — каза той. — На това се казва да тръшнеш с един куршум два заека! — Той погледна укорително Люсил. — Ти не изглеждаш твърде радостна.
— О, радостна съм, съкровище! — Люсил въздъхна. — Просто си мислех за Бил.
— Какво за Бил?
— Ами, жалко, като си помисля, че цял живот ще бъде вързан за тази… тази парна сирена.
— О, не трябва да гледаме на нещата откъм лошата им страна. Може би… Здравей, Бил, старче! Тъкмо си говорехме за теб.
— Така ли? — унило каза Бил Брустър.
— Предполагам, че очакваш поздравления, а?
— Очаквам съчувствие!
— Съчувствие?
— Съчувствие! В голямо количество! Тя си замина!
— Замина! Кой?
— Спектейша!
— Какво искаш да кажеш? Къде е заминала!
Бил изгледа намръщено покривката.
— Замина си у дома. Току-що я изпратих с едно такси. Отива на Вашингтон Скуеър да си прибере багажа. Ще хване влака за Змийско Ухапване в десет часа. Заради тази проклета песен! — сломен от скръб промълви Бил. — Каза, че докато не я изпяла тази вечер, никога не си била давала сметка колко фалш има в Ню Йорк. Каза, че внезапно го прозряла. Каза също, че ще се откаже от кариерата си и ще се върне при майка си. Защо, по дяволите, си свиваш пръстите! — раздразнено възкликна той.
— Съжалявам, старче. Просто броях.
— Броеше? Какво броеше?
— Зайци, старче. Просто зайци! — каза Арчи.
25
Венерата на Уигмор
Утрото беше така възхитително, народът сновеше насам-натам толкова енергично и жизнерадостно и всички изглеждаха в такова прекрасно настроение, та един случаен наблюдател би останал с впечатлението, че е попаднал не в Ню Йорк, а в някоя райска градина. И все пак Арчи Мофам, който свърна от окъпаната в слънце улица и влезе в разнебитената сграда, на третия етаж на която се намираше ателието, принадлежащо на неговия приятел, художника Джеймс Б. Уилър, усещаше леки бодежи в сърдечната област, предизвикани от интуитивното чувство, че нещо не е наред. Ровейки се за първопричината за своята неясна потиснатост, докато се качваше по стълбите, той стигна до извода, че тя се дължи на странното поведение на Люсил по време на закуска.
Потънал в недоумение и Чудене, той стигна до ателието. Вратата беше отворена, а помещението — празно. То изглеждаше така, сякаш собственикът му беше нахълтал да си вземе стиковете за голф и беше драснал навън с присъщата за артистичния му темперамент небрежност, без да си направи труда да затвори след себе си. В действителност, случаят беше точно такъв. Дж. Б. Уилър не възнамеряваше днес повече да се появява в студиото, ала Арчи, който не можеше да знае това и като си мислеше, че утрото му няма да бъде пълно без един разговор с Дж. Б. Уилър, който беше безгрижна птица, седна и зачака той да се върне. След няколко минути погледът му, който обхождаше безцелно помещението, се спря на една картина в красива рамка и той стана, за да я разгледа.
Дж. Б. Уилър беше художник, който си докарваше твърде приличен годишен доход като илюстратор за различни списания и Арчи се изненада, че приятелят му проявява слабост към такъв тип сюжети. Защото картината, нарисувана с размах с маслени бои, представляваше приятно закръглена млада жена, която, ако се съдеше по превзетата й глуповата усмивка и факта, че не носеше абсолютно нищо освен една малка гълъбица на лявото рамо, трябваше да изобразява богинята Венера. Арчи не беше от хората, които прекарват свободното си време по художествените галерии, но знаеше достатъчно за Изкуството, за да познае Венера, когато я види, въпреки че един или два пъти художниците бяха успели да го заблудят с някакво заглавие от рода на „Блянове“ или „Когато сърцето е младо“.
Той поогледа картината, а после се върна на мястото си, запали цигара и отново започна да размишлява за Люсил. Да, скъпото момиче се беше държало странно на закуска. Тя, разбира се, не беше казала или направила нищо необичайно, но… е, вие знаете как е. Ние, съпрузите, ние, момчетата от бригадата „в добри и лоши дни“, се научаваме да проникваме под маската. В поведението на Люсил се долавяше онази странна, пресилена приветливост, която проявяват жените, чийто съпрузи не са успели да съчетаят правилно цвета на сакото с този на копринената кърпичка или са забравили да изпратят важно писмо. Ако съвестта му не беше чиста като двадесет и четири каратово злато, Арчи щеше да каже, че проблемът е точно такъв. Но когато Люсил пишеше писма, тя просто излизаше от апартамента и ги пускаше в пощенската кутия, окачена в асансьора. Не можеше да е това. Не можеше да е забравил и нещо друго, защото…