— Какво става тук, по дяволите?
Арчи се обърна радостно усмихнат.
— Здравей, старче! Честит рожден ден!
Господин Брустър стоеше на прага бездиханен като античните статуи от колекцията си. Само розовината, разливаща се на все по-голяма площ по едрото му лице показваше, че все пак човекът е от плът и кръв.
— Какво… какво…? — изломоти той.
Тази сутрин господин Брустър не беше в най-слънчевото си настроение. Има много неща, които могат да раздразнят един собственик на хотел, а днес всичко вървеше накриво. Той се беше качил в апартамента си с мисълта да възстанови душевното си равновесие, като изпуши на спокойствие една пура, но гледката на зет му, както толкова често се случваше, само влоши положението. Ала когато Арчи слезе от стола и се отдръпна настрани, за да му даде възможност по-добре да разгледа картината, господин Брустър осъзна, че го е сполетяло нещо много по-ужасяващо от обикновеното посещение на човека, който винаги го караше да си мисли, че светът е безрадостно място.
Той се взираше занемял във Венерата. За разлика от повечето собственици на хотели, Даниъл Брустър беше ценител на Изкуството. Всъщност, ценителството беше негово хоби. Дори фоайето и коридорите на „Космополис“ бяха украсени с вкус, а собственият му личен апартамент беше храм на всичко най-хубаво и най-артистично, което можеше да се придобие с пари. Вкусът му беше сдържан и изтънчен и нямаше да е пресилено да се каже, че пищната колоритност на Венерата на Уигмор му подейства като удар от натъпкана с пясък кожа на змиорка зад ухото.
Смутът му беше толкова силен, че за момент той загуби дар слово, а преди да успее да възвърне самообладанието си, Арчи вече беше започнал да обяснява.
— Това е подарък за рождения ти ден от Люсил, разбираш ли.
Господин Брустър с усилие потисна злостната тирада, която възнамеряваше да произнесе.
— Люсил ми подарява… това? — изскърца той.
Господин Брустър преглътна с усилие. Той изпитваше дълбоко страдание, но желязната храброст на рода Брустър си каза думата. Този мъж не беше слабоволево същество. Най-сетне скованите черти на лицето му се отпуснаха. От всичко на света той най-много обичаше дъщеря си и в каквото и настроение или временно умопомрачение да беше изпаднала, предполагайки, че тази отвратителна цапаница е точно онова нещо, което той би пожелал като подарък за рождения си ден, трябваше да реагира като мъж. Честно казано, той би предпочел да умре, отколкото да живее в компанията на Венерата на Уигмор, но щом се налагаше, предпочиташе да издържи дори и това мъчение пред възможността да обиди Люсил.
— Мисля, че избрах доста добро място за дамата — жизнерадостно заяви Арчи. — Изглежда добре до тези японски графики, какво ще кажеш? Някак си бие на очи.
Господин Брустър облиза пресъхналите си устни и изкриви устни в опит за усмивка.
— Наистина бие! — съгласи се той.
26
Разказ за един дядо
Арчи не беше човек, който лесно си позволява да се разтревожи, особено за хора, които не спадат към собствения му най-близък кръг от приятели, но трябваше да признае, че през цялата следваща седмица изпитваше известно безпокойство за психическото състояние на тъста си. Той беше чел какви ли не истории в неделните издания на вестниците и на други места за непрестанното напрежение, на което са подложени капитаните на модерната индустрия — напрежение, което рано или късно си казва думата и кара жертвата да превърти, затова му се струваше, че издръжливостта на господин Брустър започва да се огъва под бремето на напрегнатия живот. Нямаше никакво съмнение, че поведението му беше доста странно, а Арчи, въпреки че не беше лекар, знаеше, че когато американският бизнесмен, тази неуморна, постоянно действаща на пълни обороти машина от плът и кръв, започне да се държи странно, докато се усетиш, двама здравеняци, хванали го по един за всяка ръка, вече го настаняват в камионетката с тапицирани стени, която ще го отведе в Блумингдейл.
Тъй като не желаеше да тревожи Люсил, Арчи не сподели опасенията си с нея. Той отиде в клуба, намери там Реджи ван Тюйл и потърси съвет от него.
— Слушай, Реджи, старче… като изключим тук присъстващите… да е имало някой откачен във вашето семейство?
Реджи, отдал се на дрямка, която винаги го налягаше в ранния следобед, се размърда.
— Откачен? — промърмори сънливо той. — Ами да! Чичо ми Едгар си мислеше, че е близнаци.
— Близнаци, а?
— Да. Глупава идея. Искам да кажа, че за някои от нас и един брой от чичо ми Едгар им беше предостатъчен.