— Малкълм, ти наистина ли мислеше онова, което ми каза… че искаш да се ожениш за мен? — Усети, че ръцете му я хванаха по-силно и трепна от болката.
— Разбира се. Казвал съм ти го толкова много пъти.
— Мислиш ли… Мислиш ли, че твоите родители, извинявай, майка ти… ще одобри? О, аз се надявам да е така.
— Да, ще одобри. Разбира се, че ще одобри.
— Мога ли да пиша на татко. Иска ми се да му кажа.
— Разбира се, пиши му, когато пожелаеш, аз също ще му пиша — отвърна Малкълм гърлено, после тя го покри с милувки, потребността му от нея надделя дискретността му, той целуна коприната, по-късно пак, по-силно, и почти изохка на глас, когато усети нейното отстъпление. — Извинявай — измърмори той.
— Няма нужда да се извиняваш или да мислиш за някаква англосаксонска греховност, любов моя, не и когато става дума за нас — рече му нежно. — Аз също те желая. — После си припомни за плана си и си наложи да се овладее. — А сега ще бъда медицинската сестра Найтингейл.
Оправи възглавниците му, за да му е по-удобно.
— Довечера е френската вечеря, давана от г-н Сьоратар, а утре вечер е уредил соаре. Андре Понсен ще изнесе рецитал по Бетховен на пианото — аз го предпочитам пред Моцарт, — а също и на Шопен, и една творба на някакъв млад автор, наречен Брамс. — Камбаната на църквата заби, сякаш зовеше за утринна служба, почти веднага се присъединиха и другите камбани, няма по-сладък и по-мелодичен звън от този в католическата църква.
— Сега ще отида да се приготвя и ще се върна след месата; тъкмо ще си тоалиран. — Анжелик му помогна да легне удобно.
Малкълм задържа ръката й.
— Изкъпан. Ти си великолепна. Аз те обич… — Внезапно погледите им спряха върху вратата, някой натискаше дръжката. Ала резето бе спуснато.
— Затворих, когато ти спеше. — Тя се разсмя като малко момиче, което си играеше. Дръжката отново се раздвижи. — Прислужниците винаги влизат, без да почукат, нужен им е урок.
— Господар! — извика прислужникът. — Чай-а?
— Кажи му да си иде и да се върне след пет минути.
Струан й направи удоволствието, изкрещя заповедта на кантонски и те чуха как мъжът се отдалечи, мърморейки.
Анжелик се засмя.
— Трябва да ме научиш да говоря китайски.
— Ще се опитам.
— Как е „Обичам те“?
— Те нямат дума за любов, не са като нас.
Сянка падна на лицето й.
— Колко тъжно!
Девойката се промъкна до вратата, дръпна резето, изпрати му въздушна целувка и изчезна в своята стая. Резето там се плъзна тихо в жлебовете.
Малкълм гледаше в празното пространство, болеше го. После чу, че камбаните промениха звъна си, станаха по-настойчиви. Спомни си: Месата.
Сърцето му се сви. Не бе мислил, че тя е католичка. Майка му беше от англиканската църква, ходеше два пъти в неделята, баща му също, „ние също, както и всяко видно семейство в Хонконг.
Католичка?
Няма значение, за мен… за мен няма. Трябва да я притежавам — рече си той. — Трябва.“
Следобед четиримата изпотени японски носачи оставиха на пода железен обкован сандък, наблюдаваха ги с безразличие трима чиновници на Бакуфу, Сър Уилям, преводачите, един офицер от счетоводния отдел на армията, сарафът на Легацията — някакъв китаец — и Варгас, който трябваше да го провери.
Намираха се в главната приемна на Легацията, прозорците бяха отворени. Сър Уилям с труд се въздържаше да не засияе. Един от чиновниците измъкна инкрустиран ключ и отвори сандъка. Вътре имаше сребърни мексикански долари, няколко кюлчета злато — около унция и една трета — и няколко сребърни кюлчета.
— Попитай защо обезщетението не е изцяло в злато, както се уговорихме?
— Чиновникът казва, че не са успели да получат злато навреме, но това са чисти мекс и официална валута, и ще бъде доволен, ако му се даде разписка.
„Чисти“ монети означаваха, че са необработени или ненасечени.
— Почнете преброяването.
Щастлив, сарафът изсипа съдържанието върху килима. Веднага съзря една отсечена монета, Варгас — също. Отделиха ги настрана. Погледите на всички бяха приковани в килима, в нарастващата купчина с монети. Пет хиляди лири стерлинги бяха огромна сума при заплата на един преводач с пълно работно време четиристотин на година, с които той плащаше спането си; сарафът получаваше сто лири (макар че имаше процент от всичко, което минаваше през ръцете му), прислужник в Лондон получаваше двайсет лири на година, войникът — пет пени на ден, морякът — шест, адмиралът — шестстотин лири годишно.