Ори се загледа в мъждукащите светлинни на Йокохама.
— Чудя се как ли се казва, какво е направила, когато се е върнала там. Никога не съм виждал… тя беше толкова грозна, но все пак…
Шорин усети безпокойство. Обикновено Ори едва забелязваше жените, само ги използваше, когато се нуждаеше от тях, оставяше ги да го забавляват, да го обслужват. Като се изключеше обожаваната му сестра, не можеше да си спомни Ори да е обсъждал някоя жена преди.
— Карма.
— Да, карма. — Ори намести превръзката си по-удобно, туптенето се усили. Кръв изби изпод платното. — И така да е, не зная дали загубихме. Трябва да чакаме, трябва да сме търпеливи и да видим какво ще се случи. Винаги сме възнамерявали при първа възможност да тръгнем срещу гай-джин — бях прав, — трябваше да се нахвърлим срещу тях в онзи момент.
Шорин се изправи.
— Изморих се от толкова мислене и от ками, и от смъртта. Ще опознаем смъртта много скоро. Сенсей ни подари живота за соно-джой. От нищо в нищо — ала сега имаме пред себе си още една нощ, нека да й се порадваме. Баня, саке, храна, после някоя истинска дама на нощта, сочна и уханна, и влажна… — Той тихо се засмя. — Цвете, а не орхидея, с красив нос и нормални очи. Нека…
Той млъкна. На изток откъм Йокохама отекна гръм от корабно сигнално оръдие. После сигнална ракета за кратко освети мрака.
— Това нещо обикновено ли е?
— Не зная. — Пред себе си съзираха само фенерите на първата бариера. — През оризищата е по-добре, след това можем да заобиколим охраната.
— Да. По-добре е да пресечем пътя и да се приближим до брега. Няма да очакват нарушители оттам, ще можем да избегнем патрулите, а и до кръчмата е по-близо.
Те се снижиха и притичаха през пътя, после поеха по една пътека, която пресичаше полята, неотдавна засети със зимен ориз. Внезапно спряха. Откъм Токайдо се чу тропот на приближаващи коне и подрънкване на оглавници. Хвърлиха се на земята, почакаха миг, после ахнаха. Десет униформени драгуни, въоръжени с карабини и предвождани от един офицер, галопираха откъм завоя.
Самураите на бариерата веднага забелязаха войниците и им извикаха предупредително. Други наизскачаха от бараките, за да се присъединят към тях. Скоро до бариерата се строиха около двайсетина човека, с един офицер начело.
— Какво ще правим, Ори? — прошепна Шорин.
Ще чакаме.
Докато наблюдаваха, старшият самурай вдигна ръка.
— Стойте! — извика той, после кимна леко вместо поклон, както се полага на по-висш към по-низш.
— Вашето нощно пътуване разрешено ли е? Ако обичате, дайте ми документите си.
Ори кипна от явното нахалство на офицера гай-джин, който спря на десет крачки от бариерата, извика нещо на своя странен език и повелително се насочи към самурая, за да го накара да вдигне бариерата, без да слезе от коня, нито пък да се поклони учтиво, както го изискваше обичаят.
4.
Кралската военноморска лодка изскочи от здрачината и бързо заплава към пристана на Канагава. Беше стабилна — от камък и дърво, — не като другите, които кръстосваха край брега, и с дързък надпис на английски и японски: „Собственост на Британската на Нейно величество легация, Канагава — нарушителите ще бъдат наказвани.“
Матросите гребяха бързо, а лодката беше натъпкана с въоръжени моряци. Тънка алена ивица все още поръбваше западния хоризонт. Морето се вълнуваше, луната изгряваше красиво, свеж вятър раздухваше облаците.
Един от гренадирите на легацията чакаше в края на кея. До него стоеше китаец с кръгло лице, облечен с дълга дреха с висока яка и държеше петролна лампа на прът.
— Греблата, спри! — заповяда боцманът.
Всички гребла начаса бяха прибрани, най-предният гребец скочи на кея и върза лодката за кнехта — моряците го последваха незабавно, спазвайки военната дисциплина, и се строиха за отбрана с готови пушки, а сержантът им огледа терена. На кърмата стоеше един военноморски офицер. И Анжелик Ришо. Той й помогна да слезе на брега.
— Добър вечер, господине, госпожо — рече гренадирът, който отдаде чест на офицера. — Това е Лим, помощник е в легацията.
Лим се заплесна по девойката.
— Добър вечер, гусине, вие дойде тук много бързо, бързо, хей. Госпожица дойде, няма значение.
Анжелик беше нервна и разтревожена, носеше шапчица и синя копринена плътна рокля, с шал в тон, който идеално подчертаваше нейната бледост и русата й коса.
— А г-н Струан, как е той?
Войникът любезно отвърна:
— Не зная, госпожо, госпожице, доктор Бабкот е най-добрият по тези води, така че горкият човек ще се оправи, ако е рекъл Господ. Ще бъде много поласкан да ви види — питаше за вас. Не ви очаквахме преди съмване.