— Трябва да съществува — обади се хладно Хаймрих, — защото нашият прочут германски пътешественик и лекар доктор Енгелберт Кемпфер, който е живял в Дешима от 1690 до 1693, преструвайки се на холандец, описва, че го е посетил в Йедо на тяхното годишно поклонение.
— Това не доказва, че и днес все още съществува — вметна Сьоратар язвително. — Както и да е, приемам, че има шогун, и Франция одобрява преките връзки с него.
— Мисъл, достойна за възхищение, господине — почервеня сър Уилям. — И как да постигнем контактите?
— Да изпратим флотата срещу Йедо — веднага се намеси руснакът, — да изискаме незабавна аудиенция, инак вие ще разрушите града. Ако имах хубава флота като вашата, щях първо да изравня половината град със земята, после да искам аудиенция… нещо повече, ще заповядам на този туземен тикун-шогун да се яви на борда на моя флагман призори на следващия ден и ще го обеся.
Мнозина изкрещяха одобрително.
Сър Уилям каза:
— Това, разбира се, е един от начините, но правителството на Нейно величество ще предпочете малко по-дипломатично решение. Освен това: ние почти не разполагаме с достоверни сведения какво става в страната. Ще съм благодарен, ако всички търговци помогнат да получим информация, която може да се окаже полезна. Г-н Макфей, измежду всички търговци вие би следвало да сте най-информиран, можете ли да ни помогнете?
Макфей предпазливо отговори:
— Ами преди няколко дни един от японските ни доставчици на коприна казал на нашия китайски компрадор, че някои от кралствата — той използвал думите „феодални владения“ и нарекъл кралете „даймио“ — били въстанали срещу Бакуфу, в частност Сацума, а също и краищата, наречени Тоса и Чошу…
Сър Уилям забеляза незабавния интерес на останалите дипломати и се почуди дали е било разумно да зададе въпроса пред всички.
— Сацума е близо до Нагасаки, на южния остров Кюшу — рече Адамсън. — Но къде са Чошу и Тоса?
— Вижте, Ваша чест — извика един американски моряк с приятен ирландски акцент… — Тоса е част от Шикоку, големия остров във Вътрешно море. Чошу е далеч на запад в главния остров, г-н Адамсън, сър, отвъд проливите, минавали сме оттам много пъти, проливите не са по-широки от миля в най-тясната си част. Както вече казах, Чошу е кралство отвъд проливите, само на около миля. Това е най-добрият и най-късият път от Хонконг или Шанхай дотук. Ши-моно-секи Проливи, така ги наричат туземците; веднъж се пазарихме за риба и вода в тамошния град, но не бяхме добре дошли.
Мнозина потвърдиха думите му, викаха, че и те често са плавали през проливите, но никога не били чували, че кралството се нарича Чошу.
Сър Уилям попита:
— Вашето име, ако обичате?
— Педи О’Флахърти, боцман на американския китоловен кораб „Албатрос“ от Сиатъл, Ваша чест.
— Благодаря. — Сър Уилям си отбеляза наум да изпрати О’Флахърти, за да узнае нещо повече и също дали има морски карти на областта и ако няма, веднага да заповяда на флотата да ги направи. — Продължете, г-н Макфей — рече той. — Въстание, казвате.
— Да, господине. Въпросният търговец на коприни, не зная доколко е надежден, казал, че се води някаква борба за власт срещу тикуна, когото той винаги наричал „шогун“, Бакуфу и някакъв крал или даймио, наречен Торанага.
Сър Уилям забеляза как очите на руснака се стесниха още повече на почти азиатското му лице.
— Да, скъпи графе?
— Нищо, сър Уилям. Ала не е ли това името на владетеля, споменат от Кемпфер?
— Наистина то е, наистина. — „Чудя се защо никога преди не сте ми споменавали, че също сте прочели тези много ценни илюстрирани дневници, написани на немски език, който вие не говорите, та значи са преведени на руски?“ — Може би „Торанага“ означава владетел на техния език. Моля, продължете, г-н Макфей.
— Това е всичко, което онзи е казал на моя компрадор, но аз ще се постарая да разбера повече. Сега — каза учтиво, но твърдо Макфей — ще се справим ли довечера с краля на Сацума в Ходогая или не?
Само пушекът се виеше в тишината.