— Не, благодаря — отвърна Сетри Палидар. — Две са ми достатъчно. Трябва да си призная, че според мен кухнята тук е отвратителна, казах на прислугата, че обичам яйцата твърдо сварени, а не рохки, но главите им са пълни с бръмбари. Всъщност проклет да съм, ако мога да ям яйца, освен с препечена филийка от хубав английски хляб. Те просто си губят вкуса. Какво ще стане заради Кентърбъри?
Марлоу се поколеба. Намираха се в столовата на Легацията, край огромната дъбова маса за двайсет души, докарана от Англия точно за тази цел. Ъгловата стая беше просторна и приятна, с отворени към градината и изгрева прозорци. Обслужваха ги трима китайски прислужници в ливреи. Беше сервирано за шестима. Пържени яйца и бекон в сребърни подноси, затоплени на свещи, печено пиле, студена солена шунка и баница с гъби, престояло говеждо, каменни бисквити, изсъхнал ябълков сладкиш. Светла и черна бира и чай.
— Посланикът трябва да изиска обезщетение, а убийците да бъдат предадени незабавно, а при неизбежното закъснение да нареди на флотата да тръгне срещу Йедо.
— По-добре да настъпим по суша — имаме достатъчно войски — и да окупираме столицата им, да свалим техния крал, как му беше името? — а, да, шогун — да назначим наш собствен местен владетел и да превърнем Япония в протекторат. Дори е по-добре за тях да ги направим част от Империята. — Палидар се чувстваше много уморен, бе останал на крак почти през цялата нощ. Униформата му беше разкопчана, но иначе се беше сресал и избръснал. Той махна към един от прислужниците:
— Чай, моля.
Спретнато облеченият млад китаец го разбра отлично, ала го зяпаше умишлено глуповато — за забавление на останалите прислужници.
— Хей, госп’дарю? Чай, а? За к’ъв чай, а, вие говори, е? Иска китайски, хей?
— О, няма значение, за Бога! — Палидар се надигна тежко, отиде до бюфета с чашата си и си наля сам, докато китайците се хилеха широко, но мълчаливо на своеобразното унижение на нахалния чуждоземец и продължаваха внимателно да слушат разговора.
— Това е въпрос на военна мощ, старче. И да ти кажа честно, генералът ще бъде дяволски разстроен от загубата на гренадира заради някакъв сифилитик убиец, облечен като Али Баба. Той ще поиска — а и всички ние ще искаме — отмъщение, за Бога.
— Не зная какво да кажа за десант… военноморските сили могат, разбира се, да проправят пътека за вас, но ние нямаме представа колко самураи има там, нито знаем нещо за тяхната численост.
— Боже Господи, колкото ще да са и каквато и сила да имат, можем да се справим с тях, те са само сбирщина от изостанали туземци. Разбира се, че ще се справим с тях. Точно както в Китай. Не мога да разбера защо не присъединихме Китай и не го довършихме.
Всички слуги чуха това и го разбраха, и всички се заклеха, че когато Небесното кралство се сдобие с пушки и кораби като пушките и корабите на варварите, ще натрият носовете на варварите в собствените им лайна и ще има изнесат урок, който да им държи топло за още хиляда поколения. Прислужниците бяха подбрани от Чжан, Гордън Чжан, компрадора на Търговската къща.
— Вие иска едно пърче много хубав яце, госп’дарю? — каза най куражлията от тях и зъбите му засияха в усмивка; иначе държеше все още съзнателно недоварените яйца под носа на Палидар. — Ного добро.
Палидар бутна подноса с отвращение.
— Не, благодаря. Слушай, Марлоу, мисля… — Той млъкна, когато вратата се отвори и влезе Тайърър. — О, здравейте, вие трябва да сте Филип Тайърър от Легацията. — Офицерът представи себе си и Марлоу и продължи шумно: — Много съжалявам за вашия лош късмет вчера, но съм горд да ви стисна ръката. И господин Струан, и госпожица Ришо са казали на Бабкот, че без вас и двамата са щели да загинат.
— Така ли? О! — Тайърър не вярваше на ушите си. — Случи се толкова… толкова набързо. В един момент всичко беше нормално, в следващия си плюхме на петите. Уплаших се до смърт. — Сега, след като си призна на глас, му олекна, а още повече, когато офицерите подминаха думите му като проява на скромност, издърпаха стол за него и наредиха на прислугата да му донесе храна.
Марлоу обясни:
— Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.
Стомахът на Тайърър се сви. Разказаха му. И за Анжелик.
Тя тук ли е?
— Да, храбра дама! — За момент мисълта за нея завладя Марлоу. Той си нямаше любима нито у дома, нито някъде другаде, само няколко подходящи братовчедки, но нищо по-специално и за първи път това го направи щастлив. „Може би Анжелик ще остане и тогава… и тогава ще видим.“