Вълнението му нарасна. Точно преди да потегли от дома си в Плимут преди година, баща му капитан Ричард Марлоу от Кралските военноморски сили му каза: „Ти си на двайсет и седем, момко, вече имаш свой собствен кораб — макар и корито, — най-големият си и е време да се ожениш. Когато се върнеш от обиколката до Далечния изток, ще минаваш трийсетте. С повече късмет дотогава ще съм вицеадмирал и ще… е, мога да ти отпускам някоя и друга допълнителна гвинея, но, за Бога, не казвай на майка си… или на братята и сестрите си. Време е да се решиш! Какво ще кажеш за братовчедка ти Делфи? Нейният баща е военен, макар и само в индийската армия.“
Марлоу бе обещал, че като се върне, ще реши. Сега може би нямаше да му се налага да избира за коя любима да се ожени — за втората, за третата или четвъртата.
— Г-ца Анжелик вдигна тревога в Колонията, после настоя да дойде тук снощи — г-н Струан пожела да я види спешно. Той май не е много добре, раната му всъщност с доста лоша, така че я доведох. Тя е истинска дама.
— Да.
Настъпи странно мълчание, всеки знаеше за какво мислят другите. Филип Тайърър го наруши пръв:
— Защо ли е идвал убиец тук?
Събеседниците доловиха страха му.
— От лошотия, предполагам — рече Палидар. — Няма нищо страшно, заловихме негодника. Посетихте ли г-н Струан тази сутрин?
— Надзърнах, но той спеше. Надявам се, че ще се оправи. Операцията не беше много добра и… — Тайърър млъкна. Отвън се чу някаква караница. Палидар отиде до прозореца, останалите го последваха.
Сержант Тауъри крещеше на един полугол японец от далечния край на градината и му махаше да се приближи:
Хей ти, ела тук.
Мъжът, очевидно градинар, беше добре сложен, млад и стоеше на около двайсетина ярда. Имаше само препаска, беше нарамил сноп пръти и клони, наполовина завити с мръсен чер парцал, и продължаваше несръчно да събира още. За момент се изправи, после започна да се кланя унизено пред сержанта.
— Господи, тези мръсници нямат никакъв срам — рече Палидар с отвращение. — Дори китайците не се обличат така… нито индианците. Човек може да им види срамотите.
— Казаха ми, че ходят така дори през зимата, някои от тях — обади се Марлоу, — изглежда, не усещат студа.
Тауъри отново закрещя и замаха. Мъжът продължи да се покланя, да кима енергично, но вместо да тръгне към него, се направи, че го разбира погрешно, покорно зави, все още полуприведен, и побягна уплашено към ъгъла на сградата. Докато притичваше под техния прозорец, той се втренчи в тях за момент, преви се още повече към земята в угоднически поклон и забърза към постройките на прислугата, скри се в шубрака, изчезна.
— Любопитно — отбеляза Марлоу.
— Какво?
— О, просто цялото това кланяне и подмазване изглеждаше преувеличено. — Марлоу се обърна и видя бялото като тебешир лице на Тайърър. — Всемогъщи Боже, какво става?
— Аз… аз… този мъж… мисля, че той, не съм сигурен, но мисля, че беше един от тях, единият от убийците на Токайдо, този, по когото Струан стреля. Видяхте ли му рамото, не беше ли превързано?
Палидар реагира първи. Изскочи от прозореца, последван от Марлоу, който грабна сабята си. Заедно профучаха зад дърветата. Но не го намериха, макар че претърсиха всичко.
Беше късно пладне. На вратата на спалнята й отново тихо се почука:
— Госпожице? Госпожице? — Бабкот извика от коридора някак колебливо, не искаше да я събуди напразно, но тя не отговори. Анжелик стоеше като вкаменена насред стаята и гледаше залостената врата, едва дишаше, с пристегнат халат, със застинало лице. Отново затрепери.
— Госпожице?
Тя почака. След миг стъпките му заглъхнаха и девойката изпусна дъх, опитваше се отчаяно да спре треперенето, после отново закрачи от затворените прозорци обратно до леглото и пак до прозореца, както вършеше това от часове.
„Трябва да реша“ — мислеше си тя измъчено.
Когато се събуди за втори път, без да си спомня първата просъница, мисълта й беше ясна и тя лежеше в измачканите завивки на леглото, без да помръдва, радостна, че е будна, отпочинала, гладна и жадна за сутрешната божествена чаша кафе, сервирано с малко препечен пресен френски хляб, който главният готвач на тяхната легация правеше в Йокохама. „Но аз не съм в Йокохама, аз съм в Канагава и днес ще има само чаша отвратителен английски чай с мляко.
Малкълм! Бедният Малкълм, много се надявам, че е по-добре. Ще се върнем в Йокохама днес, ще взема следващия параход за Хонконг, оттам за Париж… Но, Боже, какви сънища сънувах, какви сънища!“
Нощните видения все още я владееха, преплетени с гледките от Токайдо и от посичането на Кентърбъри, и със спомена за Малкълм, който се държа толкова странно, убеден, че ще се оженят! Въображаемата миризма на хирургия я удари в ноздрите, но тя я отпъди, прозя се и посегна към малкия си часовник върху нощната масичка.