Следващото писмо беше от годеницата му, Морин Рос, и беше още по-неприятно: „Кога трябва да пристигна? Прати ли билета ми? Ти обеща, че тази Коледа ще бъде последната, която ще празнуваме разделени…“
— Няма да е тази Коледа, девойче — измърмори Макфей начумерен, макар че много я харесваше, — не мога да си го позволя още, а и тук не е място за млада жена.
Много пъти й бе писал и разказвал за страната, макар да знаеше, че Морин и приятелите й искаха той да работи за Струан в Англия или Шотландия и че е дори по-добре да напусне „тази прочута компания и да се прибере у дома като всеки нормален мъж“. Искаше му се тя да развали годежа и да го забрави, знаеше, че повечето британски съпруги скоро намразваха Азия, отвращаваха се от азиатците, негодуваха срещу лесния достъп до момичетата за удоволствие, презираха храната, пъшкаха за „вкъщи“ и превръщаха живота на мъжете си в ад.
Знаеше също, че харесва Азия, обича работата си, обожава свободата, притежава тяхната Йошивара и никога няма да си иде с удоволствие в родината. „Ами — мислеше си той. — Поне, докато не се пенсионирам.“
Единствената добра новина в пощата бяха книгите от книжарница Хатчард на площад „Пикадили“: новото илюстрирано издание на „Произход на видовете“ от Дарвин, няколко поеми на Тенисон, току-що излязъл преводен памфлет на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на комунистическата партия“, пет броя на „Пънч“ и, разбира се, най-ценното — седмичното издание на Чарлс Дикенс, което публикуваше четиринайсета част на „Големите надежди“: печатаха ги с продължение.
При цялата работа, която имаше да свърши, Макфей подобно всички, получили това издание, заключи вратата и жадно изгълта откъса. Когато прочете и последното изречение „Продължението следващата седмица“, той въздъхна.
— Какво ли, по дяволите, ще прави после г-ца Хавишъм, злата стара кучка? Напомня ми на майката на Морин. Надявам се, за Бога, че Пип ще успее да се измъкне от цялата каша по някакъв начин. Надявам се, за Бога, че добрият стар Дикенс ще ни предложи щастлив край.
За миг Макфей се откъсна от действителността, потънал във възхищението си към писателя и неговите великолепни творби: „Оливър Туист“ — преди повече от двайсет години, „Николас Никълби“, после „Дейвид Копърфийлд“ и други до „Повест за два града“. „Дикенс е най-големият писател в света, няма съмнение в това.“
Макфей се изправи и застана до прозореца, загледа морето и се замисли за флотата в Йедо и за пощенския кораб, който сега щеше да продължи редовния си рейс през Шанхай, вместо да тръгне направо за Хонконг с Малкълм Струан, безпокоеше се за него и бъдещето, което някак си се смеси с Пип и г-ца Хавишъм, чудеше се как Пип ще се измъкне от кашата, в която се бе забъркал, и щеше ли момичето да се влюби в него. „Иска ми се да е така, бедно девойче. Ами моето момиче, Морин? Време е да си създам семейство…“
На вратата се почука.
— Г-н Макфей. Мога ли да ви видя за малко? — Беше Пиеро Варгас, помощникът му.
— Един момент. — Чувстваше се малко виновен, че чете книги, сложи броя под купчината с писма, протегна се и отвори вратата.
Пиеро Варгас беше красив евроазиатец на средна възраст, от Макао, малка португалска територия на четиридесетина мили западно от Хонконг, завзета през 1552. За разлика от британците португалците смятаха Макао за родна страна, а не за колония, те насърчаваха своите заселници да се женят за китайки и приемаха децата им за португалски граждани, разрешаваха им достъп в Португалия. Британците не се насърчаваха за подобни действия, макар че мнозина имаха семейства там. Техните потомци обаче не се приемаха в обществото. Според обичая родените в Шанхай носеха бащините си имена, а в Хонконг — майчините.
Откакто британците дойдоха в Китай, чрез конкурс назначиха най-добрите жители на Макао за сарафи и компрадори, които при необходимост говореха английски, а също и китайски диалекти. С изключение на Търговската къща, чийто компрадор беше Гордън Чжан, незаконен син на Дърк Струан и една от любовниците му, легендарната Мей-мей.
— Да, Пиеро?!
— Съжалявам, че ви прекъснах, господине — рече Пиеро, английският му звучеше сладникаво. — Кину-сан, нашият доставчик на коприни, помоли за личен разговор с вас.
— Така ли, защо?
— Ами всъщност не е по личен проблем, а за двама купувачи, пристигнали заедно с него. Те са от Чошу.
— Е, и? — Макфей се превърна целият в слух. Почти две години се правеха опити от даймио на Чошу, феодално владение далеч на запад в пролива Шимоносеки, да въртят търговия; миналата година Главната кантора в Хонконг им бе доставила 200-тонен витлов параход с оръдия, пушки и амуниции. Плащаше се незабавно в злато и сребро, половината в аванс, половината при доставката. — Доведи ги. Не, почакай, по-добре да ги посрещна в официалната приемна.